Елена обезумя.
С вик, отцепил се суров и кървав от мозъка на костите й, изтръгнал се като ужасяващо хриптене от гърлото, Елена сграбчи клона, убил Деймън, убил нейния любим и който щеше да убие и нея, и другите двама, които обичаше.
Всички мисли се бяха изпарили от главата й. Не можеше да разсъждава. Но вдигна инстинктивно високо голия клон на Дървото и остави яростта да избухне в нея, яростта на погубената любов.
Криле на разрушението.
Усети как Крилете се извиват зад нея, като абаносова дантела и черни перли и за миг се почувства като богиня на смъртта, знаеща, че на тази планета никога повече няма да има живот.
Когато атаката избухна, заобикалящият я здрач се превърна в матовочерен. Колко подходящ цвят. На Деймън щеше да му хареса, помисли си объркано девойката, сетне спомените й нахлуха и гневът й отново се отприщи, Силата, която щеше да разруши Дървото и целия този малък свят. Цялата се разтърси от мощта й, но тя не я възпря. Никаква физическа болка не можеше да се сравни с болката, раздираща сърцето й, с болката да изгуби това, което бе изгубила. Никаква физическа болка не можеше да изрази чувствата й.
Огромните корени под тях изскочиха, сякаш имаше земетресение, и тогава…
Прогърмя оглушителен тътен, когато стволът на Великото дърво избухна и се изстреля нагоре като ракета, разпадайки се на фина пепел. Дървените колове около тях просто изчезнаха заедно с балдахина над тях. Една част от съзнанието на Елена отбеляза, че някъде много далеч същото развилняло се разрушение превръщаше клоните и листата в безкрайно малки частици, които увиснаха като мъгла във въздуха.
— Звездната сфера! — извика Бони измъчено в последвалата зловеща тишина.
— Изпари се! — Стефан улови Елена, която се свлече на колене, а ефирните й черни криле избледняха. — Но ние така или иначе нямаше да можем да я вземем. Това Дърво я пази от хиляди години! Щяхме единствено да умрем от бавна смърт.
Елена се извърна отново към Деймън. Не бе докосвала дървото, което го бе пронизало — само след секунди то щеше да е единственото останало от Дървото в този свят. Не смееше да се надява, че у него още мъждука искрица живот, но детето искаше да говори с нея и тя щеше да удовлетвори желанието му или да умре, опитвайки се. Едва усещаше ръцете на Стефан, които я бяха обгърнали.
Отново се гмурна в дълбините на съзнанието на Деймън. Този път знаеше точно къде да отиде.
И там, като по чудо, все още беше детето, макар и явно измъчвано от непоносими болки. По страните му се стичаха сълзи, ала то се опитваше да сподави плача си. Устните му бяха изпохапани до кръв. Крилете й не бяха успели да унищожат дървесната мрежа, разпростряла се в него — тя вече бе свършила отровното си дело — и нищо не можеше да се направи.
— О, не, о, Господи! — Елена притегли детето в прегръдките си. Една сълза падна върху ръката й. Тя го залюля, едва съзнавайки какво мълвят устните й. — С какво мога да ти помогна?
— Ти си тук отново — отвърна момчето и в гласа му тя отгатна отговора. Това бе всичко, което искаше. Беше много скромно дете.
— Ще бъда тук… винаги. Винаги. Никога няма да те пусна.
Но уверенията й не постигнаха желания ефект. Момчето се задъха, опитвайки се да се усмихне, ала в същия миг бе разтърсено от мъчителен спазъм, а тялото му почти се изви в ръцете й.
И Елена осъзна, че превръща неизбежното в бавно, болезнено терзание.
— Ще те държа — поправи се тя, — докато пожелаеш да те пусна. Съгласен ли си?
Детето кимна. Гласът му пресекваше от болката.
— Ще ми… ще ми позволиш ли да затворя очи? Само… само за миг.
Елена знаеше, както навярно детето не знаеше, какво ще стане, ако му позволи да заспи. Но тя повече не можеше да издържа да го гледа как страда. Нищо вече не бе реално, за нея на света не съществуваше никой друг. Вече не я бе грижа, че ако му позволи това да стане по този начин, и тя ще го последва в смъртта.
— Може би… и двамата ще затворим очи — промълви с максимално спокоен глас. — Не задълго — не! Но… само за миг.
Продължи да люлее момчето в ръцете си. Все още долавяше едва забележим пулс на живот… не туптенето на сърце, но все пак пулсиране. Знаеше, че той още не е затворил очи; че все още се бори с мъките.
Заради нея. Не заради нещо друго. Единствено заради нея.
Приближи устни към ухото му и прошепна:
— Искаш ли заедно да затворим очи? Нека ги затворим… като преброя до три. Става ли?