— Искам Деймън обратно. — Елена не бе чувала тази нотка в гласа си от деня, когато й съобщиха, че и двамата й родители са мъртви. Ако пред нея имаше маса, щеше да опре стиснатите си юмруци върху нея, да се наведе заплашително над жените. Вместо това се наклони към тях и заговори с нисък, стържещ глас:
— Ако го направите — върнете го обратно, точно какъвто беше, преди да престъпи през Входа на крепостта — тогава ще получите специалния ключ и съкровищата. Ако откажете — ще изгубите всичко. Всичко. И това не подлежи на обсъждане, ясно ли е?
Не откъсваше поглед от зелените очи на Идола. Не поглеждаше към тъмнокосата Сюсюре, която отпусна чело върху трите си пръста и започна да го разтрива с малки кръгообразни движения. Не искаше да удостои с поглед и русокосата Райънен, която я гледаше твърдо и бе добила изцяло деловия вид на непреклонен шеф. Елена се взираше право в онези зелени очи под упорито сключените вежди. Идола изсумтя леко и поклати великолепната си глава.
— Виж, някой явно здравата се е издънил в подготовката ти за този разговор. — Стрелна поглед към Сюсюре. — Останалите неща, за които помоли — всички заедно представляват много голям откуп. Ти разбираш ли това? Разбираш ли, че това включва промяната на спомените на всички хора, живеещи на километри около града ви, и то за всеки ден през изминалите десет месеца? Това означава да се промени всичко написано за Фелс Чърч — а имаше доста написано — да не споменавам и изданията на другите медии. Означава да се молим три човешки души отново да бъдат облечени в плът и кръв. Дори не съм сигурна дали разполагаме с подходящия персонал за това…
Русокосата Райънен отпусна длан върху ръката на червенокосата.
— Разполагаме с персонал. Жените на Сюсюре почти нямат работа в Долния свят. Може да ти заема, да кажем, трийсет процента от моите — в крайна сметка ще трябва да изпратим молба до по-висш Съд за онези души…
— Добре — прекъсна я червенокосата Идола. — Казвам само, че навярно ще успеем да се справим — ако включиш и специалния ключ. Обаче що се отнася до приятеля ви вампир — ние не можем да дадем обратно живот на неживите. Не можем да работим с вампири. След като веднъж си отидат, то е завинаги.
— Така твърдите вие! — викна Стефан, опитвайки се да застане пред Елена. — Но защо точно ние сме най-прокълнатите от всички създания? Откъде знаете, че е невъзможно? Опитвали ли сте се някога?
Червенокосата Идола направи жест на възмущение, когато Бони се намеси с треперещ глас:
— Това е нелепо! Можете да изградите наново цял град, да убиете личността, която наистина стоеше зад Шиничи и Мисао, но не можете да върнете обратно един малък вампир? Вие върнахте Елена!
— Смъртта на Елена като вампир й позволяваше да се превърне в пазител, каквато тя първоначално бе предопределена да бъде. Колкото до личността, давала заповеди на Шиничи и Мисао: беше Инари Сайтоу — Обаасан Сайтоу, както я познавате — и тя вече е мъртва, благодарение на приятелите ви във Фелс Чърч, които отслабиха мощта й — и на вас, които разрушихте нейната звездна сфера.
— Инари? Искате да кажете бабата на Изобел? Казвате, че нейната звездна сфера е била в ствола на Великото дърво? Но това е невъзможно! — извика Бони.
— Възможно е и е самата истина — заяви русокосата Райънен спокойно.
— И сега тя е мъртва?
— След дълга битка, в която приятелите ви едва не загинаха. Да — ала това, което наистина я уби, бе разрушаването на звездната й сфера.
— И така — поде тъмнокосата Сюсюре тихо, — ако следвате развоя на събитията… всъщност Деймън умря, за да спаси Фелс Чърч от друго масово убийство като това на онзи японски остров. Той все повтаряше, че тъкмо заради това е дошъл в Долния свят. Не смятате ли, че би бил… доволен? И е намерил покой?
— Намерил е покой? — изсмя се Стефан горчиво, а Сейдж изръмжа.
— Жени — продължи Сейдж, — вие май никога преди не сте се срещали с Деймън Салваторе. — Тонът в гласа му — по-звучен и застрашителен от всякога — накара Елена най-сетне да откъсне взор от зелените очи на Идола. Обърна се и погледна…
… и видя огромната зала изпълнена с разтворените криле на Сейдж.
Те не бяха като ефимерните Криле на Силите. Те наистина бяха част от Сейдж. Бяха кадифени и се простираха чак до най-отдалечените стени, като докосваха внушителния златен таван. Показваха нагледно и защо Сейдж обикновено не носеше ризи.
Беше красив, с бронзова кожа и гъсто преплетени кичури коса на фона на гигантските, извити арки, все едно изработени от мека кожа. Но Елена, след като го погледна, разбра, че е настъпил моментът да извади решителния коз от ръкава си. Извърна се и срещна открито зелените очи на Идола.