Познавам Деймън. Познавам недостатъците му, но също така знам какво се крие вътре в него. И той не е такъв, за какъвто го мислят хората. Не е студен, арогантен или жесток. Всичко това са фасади, зад които се крие, също както дрехите прикриват голотата.
Проблемът е, че не съм сигурна дали той го осъзнава. В момента е много объркан. Може да се промени и да стане такъв — защото е толкова разстроен.
Това, което се опитвам да кажа, е, че онази сутрин само Деймън е бил буден. И той единствен е видял букета. А Деймън определено е любопитен.
И така, той свалил всички магически защити от букета и в средата се оказала една катраненочерна роза. Доколкото зная, Деймън от години мечтае да намери черна роза, за да се наслади на красотата й. Но когато видял тази и я помирисал… Бум! Розата изчезнала!
Внезапно му се догадило, главата му се замаяла и вече не можел да помирише нищо, а останалите му сетива също били притъпени. Тъкмо тогава Сейдж — о, забравих да спомена Сейдж: той е висок, прекрасен вампир, прилича на красива бронзова скулптура, който е добър приятел на всички нас — му казал да поеме въздух, да го задържи и да го изтласка към дробовете си.
Както дишат хората.
Не зная колко време е отнело на Деймън да осъзнае, че наистина е човек, и това не е някаква лоша шега, както и че никой не може да промени това. Черната роза беше предназначена за Стефан и тя щеше да осъществи мечтата му отново да бъде човек. Но когато Деймън осъзна, че магията всъщност е подействала на него…
Тогава видях как ме погледна. За него вече не се отличавах от останалите представители на моя вид — вид, който бе започнал да мрази и презира.
Оттогава не се осмелявам да го погледна отново в очите. Сигурна съм, че само преди няколко дни той ме обичаше. Не съм подозирала, че любовта може да се превърне в… ами във всички неща, които той сега изпитва към себе си.
Може би ще си помислиш, че за Деймън няма да е трудно отново да се превърне във вампир. Но той иска да бъде силният вампир, какъвто беше, а няма толкова могъщ вампир, който да обмени кръв с него. Дори Сейдж изчезна, преди Деймън да успее да го помоли. И така Деймън е принуден да остане човек, докато открие някой силен, могъщ и уважаван вампир, с който да премине през целия процес на трансформацията.
Всеки път, когато надникна в очите на Стефан, тези изумруденозелени очи, пълни с топлина, доверие и благодарност — също изпитвам ужас. Ужас, че някак си той ще изчезне отново — докато го държа в прегръдките си. И… ужас, че ще разбере какво започнах да изпитвам към Деймън. Дори не съм осъзнавала колко много означава Деймън за мен. Не мога… да залича чувствата си към него, въпреки че в момента той ме мрази.
И, да, по дяволите, плача! След малко трябва да му занеса вечерята. Сигурно умира от глад, но когато по-рано днес Мат му занесъл нещо за хапване, Деймън запратил подноса по него.
О, моля те, Господи, моля те, нека не ме мрази!
Зная, че съм егоистка, като говоря само за случващото се с Деймън и мен. Имам предвид, че положението във Фелс Чърч е по-зле от всякога. С всеки изминал ден все повече деца биват обладани и ужасяват родителите си. С всеки изминал ден родителите се изпълват с все по-силен гняв към собствените си деца. Дори не искам да мисля за това, което става. Ако нещо не се промени, цялото място ще бъде унищожено като последния град, посетен от Шиничи и Мисао.
Шиничи… той намекна доста неща за нашата група, за нещата, които пазим един от друг. Но истината е, че не съм сигурна дали искам да узная отговорите на загадките му.
В едно сме късметлии — семейство Сайтоу ни помага. Спомняш си Изобел Сайтоу, която се прободе цялата толкова ужасно, докато беше обсебена? След като се възстанови, тя ни стана добра приятелка, както и майка й, госпожа Сайтоу, и баба й Обаасан. Те ни дадоха амулети — заклинания, които държат злото надалеч, написани върху самозалепващи се листчета или малки картончета.
Толкова сме им благодарни за помощта. Може би някой ден ще успеем да им се отблагодарим.
Елена Гилбърт остави неохотно химикалката. Да затвори дневника, означаваше да се изправи лице в лице с нещата, за които бе писала.
Все пак, някак си, се насили да слезе долу в кухнята и да вземе подноса с вечерята от госпожа Флауърс, която й се усмихна окуражително.
Когато се запъти към килера в пансиона, който по-скоро представляваше средно голям склад, забеляза, че ръцете й треперят толкова силно, че целият поднос подрънкваше. Тъй като нямаше пряк достъп до килера отвътре, всеки, който искаше да види Деймън, трябваше да излезе през предната врата и да заобиколи пристройката близо до градината пред кухнята. Леговището на Деймън, както сега го наричаха.