Докато минаваше покрай градината, Елена се огледа настрани към ямата в средата на лехата с ангелика, която беше Портата, откъдето се бяха върнали от Тъмното измерение.
Пред вратата на килера девойката се поколеба. Все още трепереше и знаеше, че това не е най-добрият начин да се изправи срещу Деймън.
Просто се отпусни, каза си. Мисли за Стефан.
Стефан беше покрусен, когато разбра, че розата е изчезнала, но почти веднага се окопити и възвърна обичайното си смирение и деликатност. Докосна бузата на Елена и заяви, че е благодарен на съдбата и е щастлив само да е с нея. Тази близост била всичко, което искал от живота. Чисти дрехи, прилична храна, свобода — всичко това са неща, за които си струвало да се бориш, ала Елена била най-важната от всичко. И тя заплака.
От друга страна, Елена знаеше, че Деймън няма намерение да остава в сегашното си състояние. Той можеше да направи всичко… да рискува всичко… за да се превърне отново във вампир.
Всъщност Мат бе този, който предположи, че навярно звездната сфера е решение на проблема на Деймън. Мат не разбираше какво представляват нито черната роза, нито звездната сфера, докато не му обясниха, че тази звездна сфера, която вероятно принадлежеше на Мисао, съдържа в себе си по-голямата част или цялата й Сила. Звездната сфера ставаше все по-ярка с всеки погълнат живот. Черната роза навярно е била сътворена от течността в подобна звездна сфера — но никой не знаеше доколко или изобщо дали е смесена с непознати съставки. Мат се бе намръщил и бе попитал дали, след като розата можеше да промени вампир в човек, звездната сфера ще е в състояние да промени човек във вампир.
Елена не беше единствената, която видя как наведената глава на Деймън се повдига бавно, и блясъка в очите му, докато погледът му обхождаше стаята, за да се спре върху звездната сфера, пълна със Сила. Елена сякаш чуваше мислите, които препускаха в главата му. Мат може и да беше в пълно неведение… но имаше едно място, където човек със сигурност би могъл да открие силни вампири. В Тъмното измерение — към което имаше Порта в градината на пансиона. Портата бе затворена в момента… заради липса на Сила.
За разлика от Стефан, Деймън нямаше абсолютно никакви угризения за това, какво ще се случи, ако използва цялата течност в звездната сфера, което би причинило смъртта на Мисао. В крайна сметка тя бе една от двете лисици, които бяха подложили Стефан на изтезания.
И така: играта сменя правилата си.
Добре, изплашена си; сега трябва да се справиш с това, каза си Елена яростно. Деймън е в тази стая вече близо петдесет часа — и само един Бог знаеше какво планира, за да се добере до звездната сфера. При все това някой трябва да му занесе храна — и когато казваш „някой“, приеми го, това си ти.
Елена бе стояла пред вратата толкова дълго, че коленете й започваха да се сковават. Пое дълбоко дъх и почука.
Не последва отговор, нито вътре светна. Деймън беше човек. Навън вече почти се бе стъмнило.
— Деймън? — Трябваше да прозвучи като повикване, но се получи само шепот.
Никакъв отговор. Никаква светлина.
Елена преглътна. Той трябваше да е вътре.
Елена почука по-силно. Нищо. Накрая натисна дръжката. За неин ужас се оказа, че не е заключено и вратата се отвори, за да разкрие вътрешност, тъмна като нощта наоколо, като черната паст на дълбока яма.
Косъмчетата по врата на Елена настръхнаха.
— Деймън, влизам — едва успя да прошепне, сякаш, като е тиха, вътре нямаше да има никой. — Силуетът ми ще се очертае на светлината на верандата. Не виждам нищо, така че ти имаш предимство. Нося поднос с много горещо кафе, бисквити и стек тартар, без подправки. Би трябвало да помиришеш аромата на кафето.
Макар че беше странно, сетивата на Елена й подсказваха, че директно пред нея няма никой, който да я очаква буквално да налети отгоре му. Добре, каза си момичето. Да започнем с малки стъпки. Първа стъпка. Втора стъпка. Трета стъпка — би трябвало вече да съм в стаята, но е прекалено тъмно, за да видя каквото и да било. Четвърта стъпка…
Една силна ръка изскочи от мрака и се сключи като менгеме около талията й. Хладното острие на нож се притисна към гърлото й.
Елена видя как от тъмнината към нея сякаш се метна сива мрежа, сетне мракът я погълна.