Стефан беше твърде възпитан, за да я обвини на свой ред, че и тя е щастлива, а и се боеше как ще реагира.
— Не зависи от мен. Просто се случи. Усетих как душите ни се сливат и това ме изпълни с щастие. Но сетне си спомних за клетата Бони. И…
— Клетия Деймън?
— Е, някак си не мисля, че трябва да стигаме толкова далеч и да го наричаме „клетия Деймън“. Но аз наистина си помислих за него — рече той.
— Добре казано — кимна Елена.
— По-добре да влезем вътре — предложи Стефан и побърза да добави: — Имам предвид долу в салона. Може би ще ни хрумне нещо как да им помогнем.
— Какво например? Не се сещам за нищо. Медитирах и се опитах да се свържа чрез извънтелесно преживяване…
— От девет и половина до десет и половина сутринта — отбеляза Стефан. — А междувременно аз опитах телепатични призиви на всички честоти. Никакъв отговор.
— След това опитахме със спиритическа дъска Уиджа.
— За половин час — и резултатът беше пълни глупости.
— Каза ни, че глината пристига.
— Мисля, че аз нагласих отговора „да“.
— После аз се опитах да проникна в лей линиите под нас, за да почерпя Сила…
— От единайсет до около единайсет и половина — изрецитира Стефан. — Докато аз се опитвах да изпадна в дълбок сън, за да получа пророческо просветление…
— Наистина се опитахме доста усърдно — заключи Елена мрачно.
— Освен това заковахме последните дъски — добави Стефан. — Приключихме малко след дванайсет и половина на обяд.
— Можеш ли да измислиш някакъв план — вече сме на буква „Ж“ или „З“, — с който да им помогнем с нещо повече?
— Не мога. Честно, просто не мога — въздъхна Стефан, после добави нерешително: — Може би госпожа Флауърс има някаква домакинска работа за нас. Или… — още по-нерешително, внимателно опипвайки почвата — бихме могли да отидем в града.
— Не! Ти определено нямаш сили за това! — възрази Елена остро. — А и няма повече домакинска работа — додаде. После махна с ръка на всичко. На всякаква отговорност. На всякакъв разум. Просто ей така. Задърпа Стефан към къщата, за да стигнат по-бързо.
— Елена…
За мен вече няма връщане назад!, помисли си момичето упорито и внезапно осъзна, че не й пука. И ако Стефан искаше, тя щеше да го ухапе. Все едно нещо я омагьоса, имаше чувството, че ще умре без докосването му. Искаше тя да го докосва. Искаше той да я докосва. Искаше той да бъде нейната половинка.
— Елена! — Стефан чуваше мислите й. Той, разбира се, се разкъсва от противоречиви чувства, каза си Елена. Стефан винаги се терзаеше от колебания. Но как смееше да се терзае за това?
Тя се извърна с пламнало лице към него.
— Ти не искаш! — избухна.
— Не искам да го сторя и после да открия, че съм ти внушил да го направиш!
— Ти ми въздействаш, така ли? — извика Елена.
Стефан размаха ръце и изкрещя:
— Откъде да зная, когато те искам толкова много?
О! Е, това беше по-добре. С периферното си зрение Елена зърна някакво проблясване, погледна натам и видя госпожа Флауърс да затваря тихо прозореца.
Девойката се осмели да погледне към Стефан. Той се опитваше да не се изчерви. Тя се преви на две, за да не се разсмее. После отново стъпи върху обувките му.
— Може би заслужаваме един час усамотение. — Опасност!
— Цял час? — прошепна Стефан толкова конспиративно, че „един час“ прозвуча като цяла вечност.
— Ние наистина го заслужаваме! — заяви Елена възбудено и го подръпна нетърпеливо.
— Не. — Стефан я притегли, повдигна я като младоженка и внезапно двамата се устремиха нагоре. Прелетяха три етажа и още малко и се приземиха върху площадката с перила на покрива над неговата стая.
— Но отвътре е заключено…
Стефан тропна силно върху капандурата. Тя изчезна.
Елена беше впечатлена.
Влетяха надолу в стаята на Стефан ведно с лъч светлина и прашинки, които приличаха на светулки или звезди.
— Малко съм нервна — промълви Елена.
Свали сандалите, джинсите и горнището си и се мушна в леглото… само за да установи, че Стефан вече бе там.
Те са по-бързи, каза си момичето. Винаги са по-бързи, отколкото ги смяташ.
Тя се извърна към Стефан в леглото. Беше по камизола и бельо. Изплашена.
— Недей — рече той. — Дори не е нужно да те хапя.