— Ти го правиш. Всичко е заради онези странни свойства на кръвта ми.
— О, да — кимна той, сякаш бе забравил. Елена бе готова да се обзаложи, че не е забравил нищо за кръвта й… позволяваща на вампирите да правят неща, които иначе биха били недостъпни за тях. Жизнената й енергия им връщаше всички човешки качества и той не би могъл да го забрави.
Те са по-умни, помисли си тя.
— Стефан, не трябва да е така! Аз би трябвало да се разхождам съблазнително пред теб в златисто неглиже, сътворено от лейди Улма, с бижута от Лусен и златисти обувки с високи токчета — които не притежавам. А леглото трябва да е посипано с разноцветни венчелистчета, навсякъде да има купи с уханни рози и бели свещи с аромат на ванилия.
— Елена — рече Стефан, — ела тук.
И тя се озова в прегръдките му. Вдъхна свежата му миризма, топла и уханна, с едва доловим мирис на ръждиви пирони.
Ти си моят живот, изпрати й мислено послание той. Днес няма да направя нищо. Няма достатъчно време, а ти заслужаваш златистото си неглиже, розите и свещите. Ако не сътворени от лейди Улма, то от най-изисканите и скъпи дизайнери на Земята. Но… ще ме целунеш ли?
И тя го целуна с радост, щастлива, че е готов да я чака. Целувката беше топла и успокояваща и тя нямаше нищо против лекия привкус на ръжда. Беше прекрасно да е с някого, който й даваше точно това, от което се нуждаеше, независимо дали имаше леко докосване до съзнанието й, само за да я накара да се почувства по-защитена или…
В този миг блесна светкавица и изглежда, ги озари едновременно. Зъбите на Елена неволно се притиснаха в устната на Стефан и бликна капка кръв.
Стефан сключи ръце около нея и едва дочака да се извие леко назад, преди да приближи зъби към долната й устна… след миг на напрежение, което сякаш продължи цяла вечност… я ухапа силно.
Елена едва не изкрещя. В същия миг срещу него се разтвориха все още неопределените Криле на разрушението. Ала две неща я спряха. Първо, Стефан никога, никога досега не я бе наранявал. И второ, тя бе притеглена от нещо толкова древно и мистично, че вече не можеше да спре.
Само след миг Стефан умело бе оформил две малки рани. Кръвта рукна от устната на Елена, потече по повърхностната рана на Стефан и се образува обратен поток. Нейната кръв върху неговите устни.
Същото се случи и с кръвта на Стефан; част от нея, изпълнена със Сила, се вля в Елена.
Не беше идеално. Една блестяща капка кръв се задържа върху устната на девойката. Ала нея не я бе грижа. След секунда капката се плъзна в устата на Стефан и тя бе разтърсена от мощната сила на любовта му.
Самата Елена се съсредоточи върху едно крехко чувство, избуяло някъде в центъра на тази буря, която бяха предизвикали. Подобна обмяна на кръв — тя бе напълно сигурна — беше древен начин, по който два вампира споделяха кръвта, любовта и душите си. Тя бе притеглена в съзнанието на Стефан. Почувства душата му, чиста и волна, вихреща се и пулсираща около нея с хиляди различни емоции — сълзи от миналото му, радост от настоящето — всички без следа от въздържане или потайност.
Елена усети как нейната душа среща неговата, също толкова открита и без капка страх. Стефан много отдавна бе прозрял егоизма и суетата й, прекалената й амбиция — и й бе простил. Той бе видял истинската й същност и я обичаше безусловно, дори лошото в нея.
Тя също бе проникнала в душата му. И като мрак, като нежност, като покой, гальовно като камбанен звън, черните Криле на закрилата се обвиха около нея…
Стефан, аз…
Любима… зная…
И тогава някой почука на вратата.
18
След закуска Мат влезе в интернет, за да потърси два магазина извън Фелс Чърч, които да разполагат с толкова количество глина, колкото госпожа Флауърс каза, че ще й бъде нужно. От магазините го увериха, че ще го доставят, и той потегли с колата от пансиона. Мина покрай последните самотни останки на това, което някога беше Олд Уд — малкия гъсталак, където Шиничи идваше често като демоничен магьосник измамник, повел обсебените деца, които се тътреха подире му. Това беше и мястото, където бе влязъл шериф Мосбърг и така и не бе излязъл. Където по-късно, закриляни от магическите защити върху самозалепващите се листчета, двамата с Тайрон Алпърт бяха издърпали оглозганата бедрена кост.
Днес той реши, че единственият начин да мине покрай гъсталака с раздрънканата си кола, е, като натисне педала на газта до край. И наистина профуча с близо сто километра в час покрай злокобното място, като дори успя да вземе идеално завоя. Никакви дървета не паднаха отгоре му, не го връхлетяха рояци от дългокраки насекоми.