Той въздъхна с облекчение и се насочи към къщи. Вътрешно се ужасяваше — дори самото преминаване през Фелс Чърч караше езикът му да се залепи за небцето. Приличаше — този спокоен, малък град, в който бе отраснал — на един от онези квартали, които можеха да се видят по телевизията или в интернет, след като са били бомбардирани или са преживели някакво бедствие. И независимо дали са били бомби, или унищожителни пожари, една от всеки четири къщи бе в развалини. Няколко бяха полуразрушени, оградени от полицейски отцепващи ленти, което означаваше, че каквото и да се е случило, е било достатъчно скоро, за да се заинтересува полицията — или да се осмели да го направи. Около обгорелите останки се виждаше странна растителност: декоративните храсти от една къща толкова се бяха разраснали, че бяха плъпнали по моравата на съседите. Лози се увиваха от едно дърво на друго, преплитайки се и образувайки някаква древна джунгла.
Домът му се намираше по средата на дълга редица от къщи, пълни с деца, а през лятото, когато внуците идваха на гости на бабите и дядовците си, имаше дори още повече деца. Мат само се надяваше, че тази част от ваканцията е свършила… но дали Шиничи или Мисао щяха да позволят на най-малките да се върнат у дома? Мат нямаше представа. И ако се приберяха по родните си места, дали щяха да продължат да разпространяват заразата там? Кога щеше да спре всичко това?
Когато приближи своя квартал, Мат не забеляза нищо зловещо. Деца си играеха на предните морави или на тротоара, наведени над топчета за игра, или висяха от дърветата. На пръв поглед нямаше нищо необичайно или странно.
Все още се чувстваше неспокоен, но вече бе стигнал до тяхната къща, пред която се издигаше голям стар дъб, засенчващ предната веранда, и трябваше да слезе от колата. Спря до тротоара, точно под дървото. Грабна голямата торба с прането от задната седалка. През последните две седмици, откакто пребиваваше в пансиона, беше насъбрал доста мръсни дрехи, но не му се струваше честно да моли госпожа Флауърс да ги изпере.
Излезе от колата, с торбата в ръка, точно навреме, за да чуе как птичите песни замират.
Миг след това се зачуди какво не е наред. Знаеше, че липсва нещо, прекъснало изведнъж. От това дори въздухът изглеждаше по-тежък. Сякаш мирисът на тревата се бе променил.
Тогава го осъзна. Всяка птица, включително вечно грачещите гарвани, които обитаваха старите дъбове, бяха замлъкнали.
Всички едновременно.
Мат усети как стомахът му се сви на топка, когато вдигна глава и после се озърна. Съзнанието му упорито се стараеше да се придържа към мисълта: „Деца. Играят. Добре.“ Тялото му беше по-умно. Ръката му вече бе в джоба и вадеше кубчето със самозалепващи се листчета: тънки листчета хартия, които обикновено тутакси спираха злата магия.
Мат се надяваше Мередит да не забрави да помоли майката на Изобел за още амулети. Наведе се и затича и…
… видя две хлапета, които си играеха сред клоните на стария дъб. Взираха се в него. Едното висеше с главата надолу, преметнало коленете си около един клон, а другото дъвчеше нещо… от торба за боклук.
Хлапето, което висеше, се взираше в него със странен, пронизващ поглед.
— Питал ли си се някога какво е да си мъртъв? — попита.
В този момент момчето, което дъвчеше, вдигна глава. Около устата му се виждаше широка, яркочервена ивица. Яркочервена…
… кръв. И… каквото и да имаше в торбата, то се движеше. Риташе. Мяташе се безсилно. Опитваше се да се измъкне.
На Мат му се догади. В гърлото му сякаш запари киселина. Щеше да повърне. Мляскащото хлапе се бе втренчило в него със смразяващите си катраненочерни очи. Висящото му другарче се усмихваше.
Тогава, сякаш раздвижени от топъл полъх на вятъра, Мат усети как космите на врата му се изправят. Не само птиците бяха притихнали. Всичко бе застинало в мъртвешка тишина. Не се извисяваше детски глас в опит да надвика друго дете в спор, не се чуваше песен, нито друга реч.
Той се извъртя и видя защо. Те се взираха в него. Всички деца го наблюдаваха безмълвно. След това, със смразяваща точност, в мига, в който се обърна отново към двете момчета на дървото, всички останали тръгнаха към него.
Само че не вървяха.
А пълзяха. Като гущери. Затова му се бе сторило, че някои от тях си играят с топчета на тротоара. Всички се движеха по един и същи начин, с кореми близо до земята, вдигнати лакти, ръце като предни лапи, с наклонени настрани колене.