Сега вече усети горчилка в устата си. Погледна в противоположна посока надолу по улицата и видя, че към него се прокрадва друга група. Лицата на всички бяха изкривени в неестествени усмивки. Сякаш някой опъваше бузите им зад тях, опъваше ги силно, така че ухилените им гримаси все едно разчупваха лицата им на две.
Мат забеляза и още нещо. Внезапно те спряха, а докато той ги гледаше вторачено, застинаха напълно неподвижни. Абсолютно неподвижни, на свой ред впили поглед в него. Но когато се извърна, с периферното си зрение видя промъкващите се фигури.
Нямаше достатъчно самозалепващи се листчета за всички.
Не можеш да избягаш от това. Прозвуча като външен глас в главата му. Телепатия. Но може би му се струваше така, защото главата на Мат сякаш се бе превърнала в мътен червен облак, плуващ нагоре.
За щастие, тялото му го чу и внезапно той се озова върху задната част на колата си. Сграбчи висящото хлапе. За миг го прониза безпомощен импулс да пусне момчето, взираше се в него, но със зловещи, необичайни очи, наполовина подбелени. Вместо да го пусне, Мат залепи едно от листчетата амулети върху челото му, като в същото време го завъртя така, че да седне върху капака на багажника.
Последва пауза, сетне се разнесе вопъл. Хлапето беше поне на четиринайсет, ала трийсет секунди след като амулетът срещу злото бе залепен върху челото му, то се разрида като малко дете.
Като по даден знак промъкващите се хлапета изсъскаха едновременно. Като огромен парен локомотив. Ссссссссссссссссссссссс.
Започнаха да дишат и издишат много бързо, все едно усвояваха ново упражнение. В същото време запълзяха, но дишаха толкова тежко, че Мат виждаше как отстрани гърдите им се повдигаха и спускаха.
Когато Мат се обърна, за да погледне групата, всички замръзнаха намясто, но продължиха да дишат неестествено. Усещаше, че онези зад него се приближават.
Ударите на сърцето му отекваха в ушите. Би могъл да се бие с тези отпред, но не и с групата отзад. Някои от тях изглеждаха само на десет или единайсет години. Други — почти на неговата възраст. Някои бяха момичета, за Бога! Мат си спомняше какво правеха обсебените момичета последния път, когато ги видя, и почувства силно отвращение.
Обаче знаеше, че ако продължава да гледа дъвчещото хлапе, ще му стане още по-зле. Чуваше мляскащите звуци — чуваше и тихото изтерзано скимтене, и немощната съпротива в торбата.
Отново се извъртя бързо, за да остане от другата страна на пълзящите към него, после се насили да погледне. С тихо пукане, торбата се изхлузи, когато той я сграбчи, но хлапето държеше това, което беше в…
О, Господи! Той яде бебе! Бебе! Бе…
Дръпна момчето от дървото и в същото време ръката му залепи амулета върху гърба му. И тогава… тогава, слава на Бога, видя козината. Не беше бебе. Беше твърде малко, за да е бебе, дори новородено. Но бе почти изядено.
Хлапето вдигна окървавеното си лице към Мат и той видя, че е Коул Рийс, Коул, който беше само на тринайсет и живееше в съседната къща. До този момент Мат дори не го бе познал.
Устата на Коул зееше от ужас, очите му едва не изскочиха от орбитите от разкаяние и потрес, а по лицето му се стичаха сълзи.
— Той ме накара да изям Тоби — поде момчето с шепот, преминал във вик. — Накара ме да изям морското си свинче! Той ме накара… защо, защо, защо го направи? АЗ ИЗЯДОХ ТОБИ!
Повърна върху обувките на Мат. Кървавочервено повръщано.
Трябваше да измисли милостива смърт за животното. Бързо, пришпори се Мат. Но това бе най-трудното нещо, което някога се бе опитвал да направи. Как да го стори — да настъпи силно главата на създанието? Не би могъл. Първо трябваше да опита нещо друго.
Мат откъсна едно от самозалепващите се листчета и без да гледа, го притисна към козината. И изведнъж всичко свърши. Морското свинче се отпусна. Магията, която до този момент го бе държало живо, се развали.
По ръцете на Мат имаше кръв и повръщано, но той се насили да се извърне към Коул. Очите на момчето бяха затворени и се чуваха приглушени звуци.
Нещо в Мат се прекърши.
— Искате ли от тези? — изкрещя и насочи кубчето със самозалепващи се листчета, все едно беше револверът, който бе оставил при госпожа Флауърс. Завъртя се отново и извика: — Ти искаш ли? Ами ти? Ти, Джош? — Сега разпозна лицата. — Ти, Мадисън. Ами ти, Брин? Сложете си! Всички трябва да си сложите! СЛОЖЕТЕ СИ…