Нещо докосна рамото му. Той се извъртя, готов да лепи амулети наляво и надясно. Сетне се спря и облекчението забълбука в него като пенлива минерална вода „Евиан“ в скъп ресторант. Взираше се право в лицето на доктор Алпърт, лекарката на Фелс Чърч. Джипът й бе паркиран до неговата кола, по средата на улицата. Зад нея, защитавайки гърба й, се виждаше Тайрон, който следващата година щеше да бъде новият куотърбек в гимназията „Робърт Е. Лий“. Сестра му, която щеше да бъде в десети клас, тъкмо се опитваше да слезе от колата, но спря, когато Тайрон я видя.
— Джейнийла! — изрева той с глас, достоен за Тайрон Терминатора. — Остани там и се закопчай с колана! Знаеш какво каза мама! Направи го сега!
Мат осъзна, че се е вкопчил в шоколадовите ръце на доктор Алпърт. Знаеше, че тя е добра и грижовна жена, която бе осиновила невръстните деца на дъщеря си, когато разведената им майка почина от рак. Може би тя щеше да му помогне.
— О, Боже! — заломоти той. — Трябва да изведа мама. Мама живее там сама. Трябва веднага да я махна оттук! — Знаеше, че целият е плувнал в пот. Надяваше се, че не плаче.
— Добре, Мат — рече лекарката с дрезгавия си глас. — Този следобед ще отведа семейството си. Ще отседнем при роднини в Западна Вирджиния. Тя може да дойде с нас.
Не можеше да е толкова лесно. Сега Мат знаеше, че сълзите напират в очите му. Но отказваше да премигне, за да не потекат.
— Не зная какво да кажа — но ако вие я убедите — вие сте възрастна, нали разбирате. Мен няма да послуша. Но вас — да. Целият квартал е заразен. Това хлапе Коул… — не можеше да продължи. Но доктор Алпърт бе видяла всичко — животното, окървавените зъби и уста, момчето, което все още повръщаше.
Лекарката не каза нищо. Само даде знак на Джейнийла да й хвърли пакет с мокри кърпички от колата. С едната ръка улови здраво момчето, докато с другата яростно затърка лицето му.
— Върви си у дома — рече му строго.
— Трябва да оставиш заразените на съдбата им — заяви тя на Мат и очите й добиха сурово изражение. — Колкото и жестоко да звучи, те само ще предадат заразата на малкото останали здрави. — Мат понечи да й каже за чудодейните свойства на амулетите, но тя вече викаше: — Тайрон! Ела тук и вие, момчета, погребете това бедно животно. След това бъдете готови да натоварите багажа на госпожа Хъникът в колата. Джейнийла, прави каквото ти казва брат ти. Аз ще вляза вътре, за да си поговоря малко с госпожа Хъникът.
Не повиши много глас. Нямаше нужда. Тайрон Терминатора се подчини, застана зад Мат и впери поглед в последните от промъкващите се деца, които не се бяха разпръснали от избухването на Мат.
Той е бърз, осъзна Мат. По-бърз от мен. Това е като игра. Докато ги наблюдаваш, те не могат да се движат.
Двамата се редуваха да ги гледат, както и с лопатата. Земята беше твърда като скала, обрасла с бурени. Но те все пак успяха да изкопаят дупка, а и работата им помогна донякъде да се успокоят. Погребаха Тоби, а Мат се опита да почисти обувките си в тревата.
Внезапно чуха шум от отваряне на врата и Мат изтича към майка си, която се опитваше да извлече през вратата голям куфар, явно твърде тежък за нея.
Мат го взе и в следващия миг се озова в прегръдките й, макар че тя трябваше да се повдигне на пръсти.
— Мат, не мога просто да те оставя…
— Той ще е един от тези, които ще спасят града от този хаос — прекъсна я доктор Алпърт. — Той ще го прочисти. А сега ние трябва да се махнем, за да не му пречим. Мат, само за твое сведение, чух, че госпожа Маккълоу също заминава. Господин и госпожа Сулес изглежда още не са решили, нито семейство Гилбърт–Максуел. — Изрече последните две имена с подчертано натъртване.
Семейство Гилбърт–Максуел се състоеше от Джудит, лелята на Елена, съпруга й Робърт Максуел и Маргарет, малката сестра на Елена. Нямаше реална причина да ги споменава, но Мат знаеше защо доктор Алпърт го бе сторила. Тя си спомняше, че е видяла Елена, когато целият този хаос започна. Въпреки че Елена бе пречистила гората, където бе стояла доктор Алпърт, тя си спомняше.
— Аз ще кажа… на Мередит — рече Мат и я погледна в очите, като кимна леко, сякаш искаше да добави: „Ще кажа също и на Елена.“
— Има ли още за носене? — попита Тайрон, който мъкнеше малък куфар и клетката с канарчето, в която малкото птиче отчаяно махаше с крилца.
— Не, но как да ви се отблагодаря? — попита госпожа Хъникът.