Деймън.
Толкова много закъсня, че тя вече бе изгубила надежда. Но сега беше тук и озари за миг със сияйната си усмивка Шиничи, който го зяпаше смаяно, сякаш поразен от гръм.
— Боя се, че госпожица Маккълоу в момента има друг ангажимент — прозвуча гласът му. — Но аз ще се върна, за да те изритам по задника — незабавно. Само мръднете и ще убия всички ви, бавно. Благодаря ви за отделеното време и внимание.
И преди останалите да се окопитят от първоначалния си шок от появата му, двамата с Бони полетяха. Той не се насочи назад, към прозореца, а встрани, протегнал едната си ръка пред себе си, обвивайки и двамата в черен ефирен облак на Сила. Разбиха двустранното огледало и почти бяха прелетели до следващата стая, преди съзнанието на момичето да регистрира, че първата е празна. После преминаха с трясък през сложен екран, направен така, че да създава впечатление, че се вижда навън, и прелетяха над някой, легнал в леглото. После… що се отнасяше до Бони, бяха просто серия от разбиване и преминаване с оглушителен трясък. Тя едва успя да зърне ставащото във всяка стая. Накрая…
Трясъците спряха. Бони осъзна, че се е вкопчила в Деймън, обвивайки го с ръце и крака — тя не беше глупава, — и двамата се носеха много, много високо във въздуха. А пред тях, както и от всички страни, поне докъдето Бони можеше да види, край тях бяха жени, които също летяха, но в малки машини, които изглеждаха като комбинация от мотоциклет и ски джет. Разбира се, без колела. Всички машини бяха златисти, какъвто бе и цветът на косите на жените в тях.
Така че първата дума, която Бони промълви на спасителя си, след като той бе проправил тунел през голямата сграда за роби, бе: „Пазители?“
— Крайно необходими, имайки предвид факта, че нямах никаква представа къде може да са те отвели лошите момчета, а и подозирах, че не разполагам с никакво време. Това всъщност бяха последните търговци на роби, които щяхме да проверим. И накрая… имахме късмет. — Прозвуча доста странно за някой, който бе имал късмет. Почти… задавено.
Страните на Бони се навлажниха, но изсъхнаха, преди тя да успее да разбере какво става. Деймън я държеше така, че не можеше да види лицето му, при това много, много здраво.
Това беше истинският Деймън. Той бе събрал кавалерията и въпреки широката решетка в града, блокираща съзнанието, той я бе открил.
— Те са те наранили, нали, малко червено птиченце? Видях… видях лицето ти — промълви Деймън с новия си задавен глас. Бони не знаеше какво да каже. Внезапно нямаше нищо против, че я стиска толкова силно. Дори се усети, че и тя го стиска в отговор.
Момичето съвсем се слиса, когато Деймън разхлаби прегръдката й, вдигна я високо и нежно я целуна по устните.
— Малко червено птиченце! Сега ще се върна и ще ги накарам да си платят за всичко, което са ти сторили.
— Не, недей — чу се Бони да казва.
— Не? — повтори Деймън удивен.
— Не — потвърди тя. Искаше Деймън да е с нея. Не я интересуваше какво ще стане с Шиничи. По тялото й се разливаше сладостна вълна, а главата й се замая. Жалко наистина, но след няколко минути щеше да изгуби съзнание.
Междувременно в ума й изникнаха три мисли и всички до една съвсем ясни. Страхуваше се само, че по-късно, когато припадне, няма да са толкова ясни.
— Имаш ли звездна сфера?
— Имам двайсет и осем звездни сфери — отвърна Деймън и я погледна озадачено.
Не това имаше предвид Бони; имаше предвид онази, в която бе записана историята.
— Спомняш ли си три неща? — попита тя Деймън.
— Бих се обзаложил за това. — Този път Деймън я целуна леко по челото.
— Първо, съсипа безстрашната ми смърт.
— Можем винаги да се върнем и пак да опитаме. — Сега гласът му не прозвуча толкова задавено; повече приличаше на някогашния му глас.
— Второ, остави ме цяла седмица в онази ужасна странноприемница.
Все едно можеше да надникне вътре в него, Бони видя как думите й се врязаха като дървен меч в сърцето му. Стискаше я толкова силно, че тя едва можеше да диша.
— Аз… нямах намерение. Всъщност бяха четири дни, но никога не биваше да го правя — отрони нещастно той.
— Трето… — Гласът на Бони се снижи до шепот. — Не мисля, че някоя звездна сфера изобщо някога е била открадната. Това, което не съществува, не може да бъде откраднато, нали?
Погледна го. Деймън се взираше в нея по начин, който обикновено щеше да я развълнува. Очевидно беше много разстроен. Но в този момент Бони едва се държеше на ръба на съзнанието.