— И… четвърто… — промълви бавно и объркано.
— Четвърто? Каза три неща — подсмихна се леко Деймън.
— Трябва да кажа това… — Главата й клюмна върху рамото на Деймън, но Бони събра цялата си енергия и се концентрира.
Деймън отслаби малко хватката си.
— Чувам съвсем слаб звук в главата си. Кажи ми го нормално. Сега сме достатъчно далеч от всички.
Но Бони не се предаваше. Напрегна малкото си тяло, събра цялата си воля и изстреля мисълта си. Почувства, че Деймън я улови.
Четвърто, зная пътя към седемте легендарни съкровища на китсуне. Това включва най-голямата звездна сфера, правена някога. Но ако искаме да я имаме, трябва… много бързо да стигнем до нея.
После, с чувството, че е допринесла достатъчно за разговора, припадна.
21
Някой продължаваше да чука на вратата на стаята на Стефан.
— Това е кълвач — каза Елена, когато вече можеше да говори. — Те чукат така, нали?
— По вътрешните врати в къщите? — попита Стефан сънливо.
— Както и да е, не му обръщай внимание.
Миг по-късно чукането се поднови.
— Направо не е за вярване — простена Елена.
— Искаш ли да ти донеса главата му? — прошепна Стефан. — Имам предвид отделена от шията?
Елена се замисли. Тъй като чукането продължаваше, се чувстваше все по-тревожна и все по-малко смутена.
— Май е по-добре да провериш дали е птица — промърмори накрая.
Стефан се претърколи от нея, някак си нахлузи джинсите, политна и се запъти към вратата. Въпреки притеснението си, Елена изпита съчувствие към този, който беше от другата страна на вратата.
Чукането се поднови.
Стефан стигна до вратата и толкова рязко я отвори, че едва не я изтръгна от пантите.
— Какво, по… — Млъкна, а когато заговори, тонът му бе смекчен. — Госпожо Флауърс?
— Да — потвърди госпожа Флауърс, като съзнателно се правеше, че не вижда покритата с чаршаф Елена, макар да беше в полезрението й.
— Става дума за горката, скъпа Мередит — поде хазяйката на пансиона. — Тя е в такова състояние, че настоява да те види веднага, Стефан.
Мозъкът на Елена превключи посоката бързо и гладко като влак, сменящ релсите. Мередит? В състояние? Настоява да види Стефан, дори след като — Елена бе сигурна в това — госпожа Флауърс деликатно е намекнала колко… зает е Стефан в момента?
Съзнанието й все още бе здраво преплетено с това на любимия й.
— Благодаря ви, госпожо Флауърс — рече той. — Ей сега ще сляза долу.
Елена, която навличаше дрехите си колкото се може по-бързо, приклекнала от другата страна на леглото, добави телепатично едно предложение.
— Може би ще й направите хубава чаша чай — имам предвид, хубав чай — додаде Стефан.
— Да, скъпи, каква добра идея — съгласи се мило госпожа Флауърс. — И ако видиш Елена, навярно ще й кажеш, че скъпата Мередит иска да види също и нея, нали?
— Ще й кажа — изрече Стефан машинално, сетне се извърна и побърза да затвори вратата.
Елена го изчака да облече риза и да обуе обувките си, след което двамата забързаха надолу по стълбите към кухнята, където Мередит не пиеше чаша хубав чай, а кръстосваше наоколо като звяр в клетка.
— Какво… — заговори Стефан.
— Ще ти кажа какво не е наред, Стефан Салваторе! Не — ти ми кажи! Ти вече беше в съзнанието ми, така че трябва да знаеш. Трябва да си видял… за да ми кажеш… за мен.
Съзнанието на Елена продължаваше да е едно цяло с това на Стефан и тя долови тревогата му.
— Какво да кажа за теб? — попита той нежно, като издърпа един стол до кухненската маса, за да седне Мередит.
Сядането и паузата, за да благодари за любезния му жест, сякаш малко поуспокоиха девойката. Но Елена все още усещаше металния привкус на страха и болката й.
Мередит прие прегръдката на приятелката си и се успокои още малко. Почувства се малко повече като себе си и по-малко като животно в клетка. Но вътрешната й борба бе толкова дълбока и в същото време толкова осезаема, че на Елена не й даде сърце да я пусне дори след като госпожа Флауърс постави четири чаши чай на масата и се настани на другия стол, който Стефан издърпа.
Стефан също седна. Знаеше, че Елена ще остане права или ще седне, или ще сподели стола на Мередит, ала каквото и да направеше, решението щеше да е нейно.