— О, бедното ми, скъпо момче! — извика тя. — Дори не се сетих — разбира се, че не си обядвал, нито вечерял!
Хазяйката донесе хляб, а за Мат това беше истинско угощение — хляб и месо, най-простия сандвич, който можеш да си представиш — но толкова вкусен, че пръстите си да оближеш.
Елена си поплака още малко. Беше толкова лесно да ощастливиш две създания с едно и също нещо. Повече от две — всички бяха щастливи да видят Мат в безопасност и да гледат как Сейбър получава заслужената си награда.
Огромното куче следеше с бдителните си очи всяко движение на тавата с печеното, докато размахваше опашка напред–назад. Но когато Мат, който все още дъвчеше, му предложи голямо парче от останалото месо, Сейбър само наклони глава настрани и се втренчи в него, все едно казваше: „Сигурно се шегуваш.“
— Да, за теб е. Взимай го — заяви госпожа Флауърс твърдо. Накрая Сейбър отвори огромната си уста, за да захапе края на печения бут, а опашката му се въртеше като перка на хеликоптер. Езикът на тялото му беше толкова ясен, че Мат избухна в смях.
— Този път ще си похапнеш на пода заедно с нас — додаде госпожа Флауърс великодушно и разстла голям килим върху дъските на кухненския под.
Радостта на Сейбър можеше да бъде надмината единствено от добрите му маниери. Сложи печеното върху килима, сетне изприпка при всеки поотделно, за да завре влажния си нос в ръката, китката или под брадичката, и чак след това се върна на бегом, за да нападне наградата си.
— Чудя се дали му липсва Сейдж? — промърмори Елена.
— На мен ми липсва Сейдж — отбеляза Мат неопределено. — Имаме нужда от цялата магическа помощ, до която можем да се доберем.
Междувременно госпожа Флауърс се суетеше из кухнята, заета с правенето на сандвичи с шунка и сирене, които слагаше в кесии като за училищен обяд.
— Ако някой се събуди гладен посред нощ, трябва да има нещо за ядене — обясни. — Сандвичите са с шунка и сирене, пилешка салата, малко хрупкави моркови и голямо парче ябълков пай. — Елена отиде да й помогне. Не знаеше защо, но й се искаше да си поплаче още малко. Госпожа Флауърс я потупа утешително. — Всички се чувстваме… напрегнати — рече сериозно. — Всеки, който няма чувството, че ще заспи прав, вероятно е възбуден от твърде много адреналин. Моите капсулки за сън могат да му помогнат. Мисля, че можем да се доверим на нашите приятели Сейбър и Талон тази нощ да се погрижат за безопасността ни.
Мат наистина заспиваше прав.
— Госпожо Флауърс… някой ден ще ви се отплатя… но в момента не мога да държа очите си отворени.
— С други думи — всички хлапета по леглата! — оповести Стефан. Пъхна пакетирания обяд в ръката на Мат и обви здраво пръстите му около кесията, после го поведе към стълбите. Елена взе още няколко кесии, целуна два пъти госпожа Флауърс и се качи в стаята на Стефан.
Беше оправила леглото в таванската стая и тъкмо отваряше кесията, когато Стефан влезе, след като бе сложил Мат да си легне.
— Той добре ли е? — попита момичето тревожно. — Искам да кажа, дали утре ще е добре?
— Тел ом ще е добре. Аз излекувах по-голямата част от физическите рани.
— А духът му?
— Трудно е да се каже. Той току-що се сблъска с Истинския живот. Беше арестуван, знаейки, че могат да го линчуват, без в същото време да е сигурен, че някой ще узнае какво се е случило с него. Мислел е, че дори да го открием, ще се наложи да влезем в схватка, в която ще бъде трудно да победим — след като сме толкова малко, а и почти никаква магия не е останала.
— Но Сейбър се справи с тях — изтъкна Елена.
Погледна замислено към сандвичите, които бе оставила на леглото.
— Стефан, какво искаш — пилешка салата или шунка? — попита.
Последва тишина. Но минаха няколко секунди, преди Елена да го погледне изумено.
— О, Стефан… аз… аз наистина забравих. Аз просто — днес беше толкова странен ден — аз забравих…
— Поласкан съм — промълви Стефан. — А на теб ти се спи. Каквото и да е сложила госпожа Флауърс в чая…
— Мисля, че правителството би се заинтересувало от това — довърши Елена. — За шпионите си и разни други неща. Но засега… — Протегна ръце, отметна глава назад и разкри шията си.
— Не, любов моя. Ти може и да не си спомняш, но аз не съм забравил този следобед. Заклех се, че ще започна да ходя на лов, и точно това ще направя — заяви твърдо Стефан.
— Ще ме оставиш? — възкликна Елена, изтръгната от сладостното си задоволство. Двамата впиха погледи един в друг.