— Не ме оставяй — помоли Елена, като прибра косата от тила си. — Планирала съм всичко, как ще пиеш и как ще заспим прегърнати. Моля те, не тръгвай, Стефан.
Знаеше колко му е трудно да я остави сама. Дори да беше мръсна и изтощена, дори да носеше съдрани дънки и под ноктите й да имаше кал. Тя беше безкрайно красива, неустоимо привлекателна и загадъчна за него. Той копнееше за нея. Елена го усещаше през връзката им, която започваше да жужи, да се стопля, да го притегля по-близо.
— Но, Елена — възпротиви се Стефан. Опитваше се да е разумен! Нима той не знаеше, че в този момент тя искаше да забрави за всякакъв разум?
— Точно тук. — Елена му показа едно меко място на шията си.
Сега връзката им вибрираше и пулсираше, но Стефан продължаваше да проявява упорство.
— Ти трябва да се нахраниш. Трябва да поддържаш силите си.
Елена тутакси взе сандвича с пилешка салата и отхапа голямо парче. Ммм… вкусно. Наистина хубаво. Трябва да набере букет диви цветя за госпожа Флауърс. Тя толкова добре се грижеше за всички тях. Трябваше да измисли начини да й помага повече.
Стефан я гледаше как яде. Гледката събуди глада му, но това беше, защото свикна да се храни по часовник, а и почти не се движеше. Елена чуваше всичко това през връзката им, долавяше радостта му да види как тя укрепва и възвръща силите си. Чу посланието му, че вече се е научил да се контролира; нямаше да му навреди да си легне една нощ гладен. Щеше през цялата нощ да държи в прегръдките си любимата си Елена.
Не! Девойката беше ужасена. Откакто бе заключен в Тъмното измерение, и най-малкият намек, че се налага Стефан да търпи лишения, я изпълваше с непреодолим ужас. Внезапно установи, че й е трудно да преглътне хапката.
— Точно тук, точно тук… моля те! — Не искаше да го прилъгва и съблазнява, но ако я принудеше, щеше да го стори. Щеше да си измие идеално ръцете, да се преоблече в дълга прилепнала нощница и да дразни упоритите му кучешки зъби между целувките. Да ги докосва нежно с върха на езика си, в основата, където нямаше опасност да я разкъсат, докато откликнат и се удължат. В този момент той вече щеше да е замаян, загубил контрол, напълно под нейна власт.
Добре, добре!, изпрати й мисълта си Стефан. Милост!
— Не искам да ти давам милостиня. Нито ти да ми позволяваш да го направя — отрони тя, протегнала ръце към него. Гласът й отекна мек, нежен, изпълнен с копнеж. — Искам да ме държиш и никога да не ме пускаш; искам аз да те държа и никога да не те пускам.
Лицето на Стефан се промени. Погледна я с онова изражение, което имаше в затвора, когато бе отишла да го посети в балната си рокля — толкова различна от опърпаните дрехи, които носеше сега — и той бе прошепнал изумен: „И всичко това е мое?“
Тогава ги делеше телена мрежа, от която стърчаха извити куки. Сега помежду им нямаше нищо и Елена виждаше колко силно иска Стефан да дойде при нея. Протегна се още малко и Стефан се озова в прегръдките й и я притисна силно, но с безкрайна грижовност, внимавайки да не използва прекалено голяма сила, за да не я нарани. Когато се отпусна и подпря чело о нейното, девойката осъзна, че когато е уморена, тъжна или изплашена, споменът за това чувство ще я подкрепя и ще я стопля до края на дните й.
Най-после двамата се отпуснаха заедно върху чаршафите, дарявайки си един другиму спокойствие и утеха; разменяйки си сладостни, топли целувки. С всяка целувка Елена усещаше как целият останал свят с целия му ужас се отдалечава все повече и повече. Как можеше нещо да е грешно, когато тя имаше чувството, че раят е толкова близо? Мат и Мередит, Деймън и Бони със сигурност щяха също да са в безопасност и щастливи. А междувременно всяка целувка я приближаваше към небесното блаженство. Знаеше, че и Стефан се чувства по същия начин. Двамата бяха толкова щастливи заедно. Елена бе сигурна, че много скоро цялата вселена ще отекне с тяхната радост, която ги обливаше като чиста светлина и преобразяваше всичко, до което се докоснеше.
Бони се свести и осъзна, че е била в безсъзнание само няколко минути. Започна да трепери и изглежда, не можеше да спре. Усети, че я обгръща топла вълна. Знаеше, че Деймън се опитва да я стопли, но треперенето продължаваше.
— Какво не е наред? — попита Деймън. Тонът му бе по-различен от обичайния.
— Не зная — отвърна момичето. И наистина нямаше представа. — Може би, защото не спираха да се канят да ме хвърлят през прозореца. Нямаше да крещя — додаде припряно, в случай че той предположи обратното. — Но след това започнаха да говорят как ще ме изтезават…