Усети как тялото на Деймън се разтърси от силен спазъм. Той я стискаше толкова здраво.
— Да те изтезават! Заплашвали са те с това?
— Да, защото, както знаеш, звездната сфера на Мисао е изчезнала. Те знаят, че част от течността й е била излята. Не съм й го казала аз. Но се наложи да им кажа, че аз съм виновна, задето последната половина е била излята, и адски ми се вбесиха. О! Деймън, причиняваш ми болка!
— Значи твоя е вината, че е била излята, така ли?
— Ами, предполагам, че е така. Ти нямаше да можеш да го направиш, ако аз не се бях напила и — к–какво не е наред, Деймън? И ти ли си ми бесен? — Той наистина я стискаше толкова силно, че тя едва дишаше.
Усети как ръцете му бавно се отпускат.
— Един съвет, малко червено птиченце. Когато някой заплашва да те изтезава или убие, ще е много по… изгодно… да му кажеш, че вината е на някой друг. Особено пък, ако това е самата истина.
— Зная това! — рече Бони възмутено. — Но те така или иначе щяха да ме убият. Ако им бях казала за теб, щяха да наранят и теб.
Деймън я притегли грубо към себе си, така че тя да го гледа в лицето. Бони усети внимателно докосване на телепатичната му мислена сонда. Тя не се противопостави; беше прекалено заета да се чуди защо той има тъмнолилави сенки под очите си. После Деймън я разтърси леко и тя престана да се пита.
— Нима не разбираш основните правила на самосъхранението? — попита той и тя си помисли, че отново изглежда ядосан. Определено изглеждаше различен от всеки друг път, когато го бе виждала — с изключение на един, помисли си, и това беше, когато Елена трябваше да изтърпи полагаемото й се наказание, задето бе спасила живота на лейди Улма, когато лейди Улма беше робиня. Тогава имаше същото изражение, толкова застрашително, че дори Мередит се бе изплашила от него, но в същото време толкова изпълнено с вина, че на Бони й се бе приискало да го утеши.
Но в случая сигурно имаше някаква друга причина, нашепваше разумът на Бони. Защото ти не си Елена и той никога няма да се отнася към теб, както към Елена. Пред очите й изплува гледката на онази кафява стая. Бони беше абсолютно сигурна, че Деймън никога нямаше да остави Елена там. А и Елена нямаше да му го позволи.
— Трябва ли да се върна там? — попита тя, осъзнавайки, че се държи дребнаво и глупаво. Само до преди малко кафявата стая й се бе струвала като истински рай.
— Да се върнеш там? — попита Деймън прекалено бързо. Имаше чувството, че е видял кафявата стая през очите й. — Защо? Съдържателката ми даде всичко от стаята. Така че у мен са дрехите ти и един куп звездни сфери, в случай че не си изгледала всички. Но защо смяташ, че може да се наложи да се върнеш там?
— Ами, зная, че ти търсиш благородна дама, а аз не съм такава — отвърна Бони простичко.
— Това беше, за да мога да се превърна отново във вампир — каза Деймън. — Какво си мислиш, че те държи във въздуха точно в този момент?
Ала този път Бони знаеше, че някак си усещанията от звездните сфери „Никога вече“ все още бяха в съзнанието й и Деймън също ги вижда. Той отново беше вампир. А съдържанията на тези звездни сфери бяха толкова отвратителни, че каменната маска на Деймън най-сетне се пропука. Бони почти можеше да предположи какво мисли за тях и за нея, оставена да трепери всяка нощ под онова протрито одеяло.
И тогава за нейно пълно смайване Деймън, винаги сдържаният, а сега чисто нов вампир, изтърси:
— Съжалявам. Не помислих как ще ти се отрази онова място. Има ли нещо, което ще те накара да се почувстваш по-добре?
Бони примигна. Запита се съвсем сериозно дали не сънува. Деймън не се извиняваше. Деймън беше прочут с това, че не се извинява, не обяснява, нито е мил с хората, освен ако не иска нещо от тях. Но поне едно нещо изглеждаше реално: повече нямаше да се налага да спи в кафявата стая.
Мисълта бе толкова вълнуваща, че тя се изчерви леко.
— Може ли да слезем на земята? — осмели се да предложи. — Бавно? Защото истината е, че височините ме ужасяват.
Деймън примигна.
— Да, мисля, че можем — кимна. — Искаш ли нещо друго?
— Ами… има две момичета, които с удоволствие ще бъдат донори… ако… ами… ако са останали някакви пари — ако можеш да ги спасиш…
— Разбира се, че са останали пари — рече малко остро Деймън. — Дори взех обратно твоите пари от онази вещица, съдържателката.