Елена се усмихна мило на прислужничките в банята и вече се събличаше скоростно. Ваната, която бе достатъчно голяма, за да побере шестима, които да плуват спокойно в нея, изглеждаше прекалено разкошна, за да я пренебрегне. А и беше съвсем в реда на нещата да си чист, когато поздравяваш домакинята си, реши тя.
— Върви да се забавляваш! — извика тя на Стефан. — Деймън тук ли е? — додаде шепнешком към Бони, която кимна. — Деймън също е тук — пропя Елена. — Ако срещнеш лейди Улма, кажи й, че Елена идва, но първо трябва да се изкъпе. — Не се гмурна в перленорозовата вода, вдигаща пара, но след като стъпи на второто стъпало, се плъзна вътре.
— Значи ти си се измъкнала от дупката и се въргаляш тук сред този разкош, докато ние умираме от тревога за теб? — не се сдържа да попита Елена.
— Не, заловиха ме едни хора и… — Бони замълча. — Ами… първите няколко дни бяха доста тежки, но няма значение. Слава Богу, че накрая се озовахме при лейди Улма. Искаш ли да ти изтъркам гърба? Със сапун, който ухае на рози?
Елена погледна към Бони с леко присвити очи. Знаеше, че приятелката й е готова на всичко за Деймън. Включително и да го прикрива. Деликатно, докато се наслаждаваше на уханните сапуни и телове, поставени на близкия рафт, за да се стигат лесно, тя поде разпита си.
Стефан излезе от пълната с пара баня, преди да се намокри. Бони беше в безопасност, а Елена — щастлива. Откри, че се е озовал в друга стая, пълна с кушетки от някакъв мек гъбест материал. За сушене? Или за масаж? Кой знае?
В следващата стая, в която влезе, имаше газени фенери, които светеха почти толкова ярко, колкото електрически крушки. Тук имаше още три кушетки — нямаше представа с каква цел са поставени — високи сребристи огледала и по-малки огледала, разположени пред столовете. Очевидно това място бе за разкрасяване и гримиране.
От последната стая се излизаше в коридор. Стефан пристъпи навън и се поколеба, разпращайки лъчите на своята Сила като фини пипала в различни посоки, надявайки се да открие Деймън, преди Деймън да е забелязал присъствието му в имението. Специалният ключ бе доказал, че с него нямаше значение фактът, че не беше поканен тук. Това означаваше, че може би той би могъл…
В този миг усети удар и сепнато прибра сондата си. Буквално виждаше Деймън, който кръстосваше стаята в края на коридора и говореше с някого, когото Стефан не можеше да види зад вратата.
Стефан се прокрадна безшумно по коридора. Стигна до вратата, без брат му да забележи, и тогава видя, че личността, с която Деймън разговаряше, беше жена, облечена в нещо, което приличаше на панталони от еленова кожа и риза, с обветрена и загрубяла кожа. Приличаше на някой, който прекарва по-голяма част от времето си на открито.
— Постарай се да има достатъчно топли дрехи за момичето — нареждаше Деймън. — Тя не е много калена…
— Къде ще я водиш и защо? — попита Стефан, като се облегна на рамката на вратата.
Имаше невероятния късмет веднъж — само този път — да изненада Деймън. Брат му вдигна глава, после подскочи като стресната котка. Беше безценно преживяване да гледа как Деймън се опитва трескаво да реши каква маска да надене. Накрая изобрази дружелюбна разсеяност. Стефан предположи, че едва ли някой е полагал такова голямо усилие, за да отиде до стола зад бюрото, да се отпусне върху него и да се излегне привидно небрежно назад.
— Виж ти, виж ти! Малкото ми братче! Дошъл си ми на гости, а! Колко… мило. Макар че и колко жалко, защото тъкмо тръгвам на пътешествие и нямам време за теб.
В този момент жената със загрубялото лице, която си вземаше бележки — и която вдигна глава, когато Стефан влезе в стаята, — заговори:
— О, не, господарю. Търгите няма да имат нищо против допълнителната тежест на този господин. Те вероятно дори няма да забележат. Ако багажът му е готов до утре, можете да потеглите рано сутринта, както планирахте.
Деймън й хвърли един поглед, който красноречиво казваше: „Млъквай или си мъртва!“ Жената млъкна.
— Това е Пелат. Тя е координаторът на нашата малка експедиция. Здравей, Пелат. Довиждане, Пелат. Можеш да си вървиш.
— Както желаете, господарю.
Жената се поклони и излезе.
— Не се ли изживяваш твърде сериозно като „господар“? — попита Стефан. — И какъв е този костюм, който носиш?
— Това е униформата на капитана на стражата на принцеса Жезалин д’Обинье — отвърна Деймън студено.
— Имаш работа?