- Какво, по дяволите… - рече той на глас, преди да се усети, че е проговорил. Не можа да намери спринцовката. И изведнъж я видя, на метри от него, чак зад шкафа. Беше счупена, строшена, сякаш някой я бе настъпил. Всичкият торазин бе изтекъл от малкото стъклено флаконче на дъските.
- Я чакай малко! - прошепна той. Взе я и остана така, стиснал иглата в ръка. Разбира се, имаше още спринцовки, но това му се случваше за втори път…
И тогава отново се озова до леглото, взираше се в неподвижната си пациентка и мислеше как ще го направи сега. Какво, за бога, ставаше тук?
Почувства силна жега. Нещо в стаята помръдна и затропа тихичко. Бяха само мънистата на броеницата по месинговата лампа. Избърса чело. И тогава осъзна, много бавно, без да откъсва поглед от Деидре, че от другата страна на леглото стои някаква фигура. Видя тъмните дрехи, жилетката, палтото с черни копчета. После вдигна поглед и видя, че е онзи мъж.
За част от секундата неверието му прерасна в ужас. Сега нямаше никаква дезориентация, никакво нереална сънливост. Мъжът си беше там и се взираше в него. Меките му кафяви очи не се откъсваха от лицето му. И тогава внезапно изчезна. В стаята стана студено. Лек ветрец раздвижи завесите. Лекарят осъзна, че вика. Не, пищеше, ако трябваше да бъде напълно искрен.
В десет часа същата нощ случаят му бе отнет. Старият психиатър измина целия път до апартамента му, за да му го каже лично. Бяха слезли заедно до езерото и се разхождаха по бетонния бряг.
- Не можеш да излезеш на глава с тези стари фамилии. Изобщо не ти трябва да се забъркваш с Карлота Мейфеър. Тая жена познава всички. Ще се изненадаш колко народ дължи услуги за това и онова на нея, или на съдия Флеминг. Пък и тези хора имат имоти из целия град, ако вземеш да…
- Казвам ти, че го видях! - чу се да казва лекарят.
Но старият психиатър не му обърна никакво внимание. В очите му имаше едва прикрито подозрение, докато измерваше младия лекар от глава до пети, въпреки че благосклонният му тон така и не се промени.
- Тези стари фамилии. - Никога повече нямаше да отиде в онази къща.
Не каза нищо повече, но истината беше, че се чувстваше като глупак. Не беше човек, който вярва в призраци! И вече не можеше да измисли никакъв разумен аргумент за самата жена - за състоянието и?, за очевидната нужда от периодична преоценка на случая и?. Не, увереността му се бе стопила напълно.
И все пак знаеше, че наистина е видял мъжа. Беше го видял три пъти. И не можеше да забрави онзи следобед и неясния въображаем разговор. Мъжът бе там, да, но нематериален! Беше узнал и името му, да, то беше… Лашър!
Но дори и да изключеше този подобен на сън разговор, дори да приемеше, че се е дължал на тишината на мястото и на адската жега, на предположенията му за думата, издълбана върху дървото - другите случаи не можеше да изключи. Бе видял съвсем веществено, живо същество. И никой нямаше да го принуди да отрече това.
Седмиците минаваха, но той така и не успяваше да се разсее достатъчно с работата в клиниката и започна да описва преживяването си съвсем подробно. Кестенявата коса на мъжа бе леко вълниста. Очите му бяха големи. Светла кожа, като на горката болна жена. Беше млад, на не повече от двадесет и пет. И без някакво определимо изражение.
Лекарят дори си спомняше ръцете му. В тях нямаше нищо особено, просто бяха красиви. Беше му направило впечатление, че мъжът, макар и слаб, бе много добре сложен. Само дрехите му изглеждаха някак особено, и не стилът им, той си беше съвсем обикновен. Имаше нещо в тъканта. Тя бе някак необяснимо гладка, като лицето му. Сякаш цялата му фигура - дрехи, плът, лице - бяха сътворени от един и същ материал.
Една сутрин лекарят се събуди с изненадващо ясна мисъл: мистериозният мъж не искаше да и? се дават успокоителни! Знаеше, че това е лошо. А жената, разбира се, бе беззащитна; не можеше да проговори в своя защита. Призракът я защитаваше!
«Но кой, за бога, щеше да повярва в това?» - помисли си лекарят. Прииска му се да си е у дома, в Мейн, да работи в клиниката на баща си, а не в този влажен и чужд град. Баща му щеше да разбере. Не, всъщност не. Баща му щеше само да се притесни.
Опита се да потъне в работата. Но истината беше, че санаториумът бе отегчително място. Нямаше много за вършене. Старият психиатър му даваше по някой и друг случай, но те не бяха никакво предизвикателство. И все пак важно беше да продължава да работи, да изтрие всякакви съмнения от ума си.
Когато есента се превърна в зима, лекарят започна да сънува Деидре. В сънищата си я виждаше излекувана, жизнена, как върви бързо по улицата, а косата и? се развява от вятъра. От време на време, когато се събуждаше след такъв сън, той се чудеше дали бедната жена не е умряла. Това бе най-вероятното.