Тя прехапа долната си устна в усилието да сдържи сълзите си.
— Напълно ти гарантирам, че ще стане така — повтори той.
Внезапно лицето му се изду неравномерно като балон. На места се поду, на други пулсираше на вълни, сякаш черепът му се беше превърнал в каша, сякаш снопове от червеи се извиваха и рояха под кожата му.
— Гарантирам ти.
Криси беше прекалено изплашена, за да вика. Вцепени се. Беше парализирана от страх, не успяваше да активизира мисълта си, да мигне или да поеме дъх.
Можеше да чуе как костите му пукаха, докато се цепеха, разпадаха и се моделираха отново с необикновена скорост. Плътта му издаваше отвратителен, мокър, съскащ звук, докато преливаше във новата си форма с лекотата на горещ восък.
Черепът на свещника се изду първо напред, после назад като гребен от кости. Сега лицето му не приличаше на човешко, а повече на раковидно, на насекомо с нещо от чакала, с огнени очи, пълни с омраза.
Най-сетне Криси извика буйно:
— Не! — Сърцето й биеше така силно, че я болеше при всеки удар. — Не! Вървете си! Оставете ме на мира!
Челюстите му се удължиха, после се разцепиха почти до ушите в заплашителна усмивка, очертана от двоен ред огромни остри зъби.
— Не, не!
Тя се опита да стане.
Разбра, че той все още държи лявата й ръка. Гласът му напомняше на гласовете на Тъкър и майка й, когато я дебнеха в устието на канала миналата нощ:
— …нужда, нужда… дай ми… дай ми…
Но не приличаше на преобразените й родители. Защо ли всички извънземни не си приличаха?
Отвори устата си широко и изсъска към нея. Гъста, жълта слюнка се проточи като желе между горните и долните му зъби. Нещо се раздвижи вътре в устата му — един странен език. Той подскочи към нея, като кукла на пружина от кутия-играчка, и се оказа, че излиза от уста, вътре в друга уста. Показаха се още един ред по-остри зъби, предназначени сякаш да влизат в тесни места и да захапват плячката, скрила се там.
Отец Кастели се превръщаше в нещо болезнено познато — в същество от филма «Нашественикът». Не абсолютно копие на това чудовище, но подобно на него във всяко отношение. Сигурно този филм е бил от любимите на Кастели. Дали отецът можеше да приеме всякакъв желан от него вид? Дали се превръщаше в чудовище само защото беше доволен от това и защото това би оправдало страха на Криси от извънземни чудовища?
Това беше лудост.
Тялото на свещеника се променяше и под дрехите му. На някои места ризата висеше, сякаш плътта под нея беше изчезнала, но на други разпъваше шевовете, докато тялото му придобиваше нова костна конструкция и нечовешки форми. Хвърчаха копчета от ризата му. Материята се късаше.
Задъхана, стенейки, тя се опита да се отскубне от него. Изправи се, бутна стола, но той я държеше здраво. Беше много силен и тя не можеше да се отскубне.
Ръцете му също бяха започнали да се променят. Пръстите се бяха удължили. Покриха се с рогово вещество — гладко и блестящо черно. Те по-скоро приличаха на щипци с пръсти, отколкото на човешки ръце.
— …нужда… искам… искам, нужда…
Тя сграбчи ножа, замахна високо над главата и го заби с всичка сила в ръката му, точно над китката, където плътта му имаше по-човешки вид. Надяваше се ножът да го прикове към масата, но не почувства твърдото дърво под него.
Писъкът му беше толкова пронизителен и остър, че започна да вибрира в костите на Криси.
Бронираната му демонична ръка се отвори. Тя се изскубна от него. За щастие беше бърза, защото ръката му се затвори отново за частица от секундата, като една не я хвана пак.
Като пищеше неистово и ревеше от болка, той измъкна ножа от ръката си и го хвърли настрани. Събори чиниите и храната от масата с едно замахване на осакатената ръка, с осем или с десет сантиметра по-дълга отпреди. Тя се подаваше изпод маншета на черната му риза с кошмарни чупки и извивки. Блестяха твърди, тъмни люспи, заместили плътта му.
— Дево Марийо, света Майко, моли се за мен. Най-чиста Майко, помогни ми. Най-достойна от достойните, моля те! — мислеше Криси.
Свещеникът сграбчи масата и я хвърли настрани, сякаш беше перце, и я разби в хладилника.
Нямаше преграда помежду им.
Момичето направи заблуждаваща стъпка към кухненската врата.
«Нещото», което някога приличаше на свещеник, се завъртя с намерението да й пресече пътя и да я хване.
Криси веднага се обърна, както винаги правеше при опасност, и се затича в противоположната посока към отворената врата, която водеше към долния коридор, прескачайки разхвърляните трохи и парчета кренвирш. Успя. Прелетя покрай него още преди той да разбере, че ще му се отскубне.