Криси подозираше, че «съществото» е по-бързо и по-силно от нея. Чуваше го съвсем близо зад себе си.
Ако успееше само да стигне до входната врата, да излезе на верандата и оттам на двора, навярно щеше да се спаси. Съмняваше се, че той ще я последва зад къщата, на улицата, където можеха да го видят. Наистина никой не знае колко бяха обладаните от тези извънземни и докато не покоряха и последния човек в града, те не биха могли да се разхождат наоколо преобразени и да изяждат младите момичета безнаказано.
Още малко Само още малко до входната врата и оттам…
Бе изминала две трети от разстоянието в очакване нокти да разкъсат ризата й изотзад, когато вратата пред нея се отвори. Другият свещеник, отец О’Брайан, прекоси прага и примигна от задоволство.
Криси веднага разбра, че въобще не може да му се довери. Той не би могъл да живее в една и съща къща с отец Кастели, без пришълецът да хвърли извънземното си семе и в него. Дали семе, спори, хлъзгави паразити или някакъв дух, всичко, което можеше да бъде използвано за проникването им в отец О’Брайан, навярно беше натикано или инжектирано и на него!
Криси беше в капан и без да се замисли, се затича към втория етаж.
Входната врата се затръшна.
Чу, че някой се катери след нея.
В коридора на втория етаж от двете страни имаше стаи.
Презглава се втурна към края на коридора и се озова в скромно обзаведена стая. Имаше скрин, нощно шкафче, двойно легло с бяла кувертюра, библиотека, пълна с книги, и разпятие на стената. Блъсна вратата зад себе си, но нямаше време да я заключи или залости. За секунди щяха да я разбият.
С отчаян, задъхан шепот се молеше: «Света Богородице, Майко Божия, Света Богородице, Майко Божия», докато без дъх стигна до прозореца. Дъждът се стичаше по стъклата.
Преследвачите й бяха вече в коридора. Стъпките им ехтяха из къщата.
Опита се да отвори прозореца. Той не се отваряше или от боята, или се беше надул от влагата. Отстъпи назад.
Вратата зад нея с трясък се отвори и нещо изръмжа.
Без да поглежда зад себе си, наведе глава, закри лицето си с ръце и скочи през прозореца. Звукът от разбито стъкло още не беше заглъхнал, когато падна върху покрива на верандата, на два метра под прозореца, и същинско чудо беше, че не се наряза. Продължаваше да се моли: «Света Богородице, Майко Божия», докато се търкаляше към края на наклонения покрив. Когато стигна ръба, се вкопчи за миг. Погледна назад към прозореца.
Нещо страховито и гротескно се задаваше към нея.
Скочи, приземи се на пътечката, жестоко натъртена. Зъбите й силно изтракаха. Одраска зле едната си ръка в бетона.
Но не остана да лежи, обзета от самосъжаление. Изправи се мигновено и преглъщайки болката си, продължи да тича.
За зла участ това не беше предният двор на свещеническия дом. Паднала беше в задния. Отдясно беше църквата «Св. Богородица». Останалата част от имота се опасваше от двуметрова стена.
Чужди погледи не проникваха тук. Ето защо ужасното «нещо» се осмеляваше да се изкатери на покрива и да я гони дори на дневна светлина.
Мярна й се мисълта да влезе в къщата и през кухнята да стигне до входната врата, но веднага се разколеба.
Искаше да изкрещи за помощ, но умората и ужасът я бяха оставили без дъх. Освен това, дори ако някой чуеше писъка й, едва ли щеше да определи откъде идва. Докато очакваше помощ отвън, щяха да я разкъсат.
Накуцвайки леко, без да губи време, Криси затича през широката ливада в задния двор. Знаеше, че не може да се покатери по двуметровата стена достатъчно бързо, за да се спаси. Огледа дърветата докато тичаше. Трябваше й дърво близо до стената. Имаше намерение да се изкатери по него, да пропълзи по клона и да скочи на алеята в съседния двор.
През ромоленето на дъждовните капки чу приглушен рев зад себе си и се осмели да погледне през рамо. Облечено само в дрипи от риза, без обувки и панталони, чудовищното «нещо», което някога се наричаше отец О’Брайан, скочи от ръба на верандата и се впусна в гонитба.
Тя забеляза подходящо дърво, но същевременно видя и една врата в югозападния ъгъл на стената. Не беше я забелязала преди, тъй като тя беше скрита зад храстите, които току-що беше отминала.
Останала без дъх, тя се завтече към вратата. Блъсна бравата и изхвърча навън. Зави наляво, не по Оушън Авеню, а към ул. «Якоби» и чак тогава се осмели да погледне зад себе си.