Говореше толкова бързо, че остана без дъх.
Тя беше спряла да пее.
Сам продължи с вълнение, което не контролираше и което беше нехарактерно за него. Говореше толкова бързо, че понякога изреченията му се сливаха.
— Жена ми Керън почина. Беше прекрасна, би я харесала, всички я обичаха, но заболя от рак и почина в адски болки, с много страдание, не така лесно като на кино, не само с въздишка, усмивка и прощална дума, а в тежка агония. След това изгубих и сина си. А, не, той е жив, на шестнайсет години е, беше на девет, когато майка му почина, физически и умствено е жив, но емоционално е мъртъв, без сърце, студен, дяволски студен. Обича компютрите, компютърните игри и телевизията, слуша хардметал, блекметал. Знаеш ли какво е това блекметал? Това е музика със сатанински звуци, която той обича, защото му говори, че всички морални ценности са мъртви, че всичко е относително, че отчуждаването е нормално. Говори му, че студенината в него е желаното състояние, че всичко, което изглежда добре, е добро. Знаеш ли какво ми каза веднъж?
Теса поклати глава.
— Каза ми «хората не са важни. Хората не влизат в сметките. Важни са само нещата. Парите са важни, алкохолът е важен, уредбата ми е важна, всичко онова, което ми прави кеф, е важно, без аз самият да съм от значение.» Казва ми, че ядрените бомби са важни, защото един ден въпреки всичко те ще унищожат всички хора, въпреки всичко. Хората са нищо, само замърсяват света. Това казва той. В това вярва той. Казва, че може да докаже, че всичко това е вярно. «Когато някога видите тълпа от възхитени хора, насъбрала се около порше — казва той, погледнете много внимателно лицата им и ще видите, че за тях колата е нещо много повече, отколкото самите те. Забравили са човешките взаимоотношения. Колата е по-жива от тях. Те черпят вдъхновение от колата, от нейните елегантни форми, от трепета, който ще изпитат, когато тя забръмчи в ръцете им.»
— Това са абсолютни глупости — каза Теса.
— Но точно това ми обяснява той, аз знам, че това са празни работи, опитвам се да споря с него, но той има готови отговори или си мисли така. Понякога се чудя… ако аз не бях така настроен срещу живота, така отвратен от много хора, дали щях да мога да споря по-убедително с него? Ако не бях този, който съм, дали щях по-добре да контролирам момчето?
Той спря.
Усети, че трепери.
И двамата замълчаха за момент.
После той продължи:
— Точно затова казвам, че животът е тежък и зъл.
— Съжалявам, Сам.
— Не е твоя грешката.
— Нито твоя.
Той опакова остатъка от сиренето и го върна в хладилника, докато тя пак разбърка сместа за палачинки.
— Но ти си имал Керън — продължи тя. — В живота ти е имало любов и красота.
— Така е. Но тя не е вечна.
— Нищо не остава завинаги.
— Точно това имам предвид.
— Това обаче не означава, че не можем да се наслаждаваме на удоволствията, докато имаме възможност. Ако винаги гледаш напред и се питаш кога ще отлети радостният миг, то никога няма да опознаеш истинското удоволствие.
— Това искам да кажа и аз — повтори той.
Теса остави лъжицата за разбъркване и се обърна към него:
— Тук вече грешиш. Имам предвид, че животът е изпълнен с мигове на възхищение, удоволствия и радост… ако ние ги уловим, ако понякога спрем да мислим за бъдещето и се насладим на мига, само тогава ще имаме радости, които ще ни помогнат да преживеем лошите дни.
Сам се загледа в нея, като се наслаждаваше на красотата и жизнеността й. В ума му се прокрадна мисълта, че и тя ще остарее, погрознее и ще умре, както всичко умираше, и усети отчаяние. Отмести поглед към измития от дъжда прозорец над мивката.
— Добре, съжалявам че ти наговорих тъжни неща, но трябва да признаеш, че сама си го изпроси. Нали настоя да разбереш защо съм рицарят на печалния образ.