Само сиво-сините му очи бяха необикновени. Жените често му казваха, че има най-красивите очи. Преди се радваше на онова, което жените му казваха. Сам провери дали кобурът е легнал добре. Не очакваше да използва оръжието веднага. Не беше започнал да души и още никой не беше го забелязал. Въпреки това трябваше да носи пистолета. Не можеше да го остави в стаята на мотела или да го заключи в наетата кола.
Ако някой направеше обиск, щеше да намери оръжието и прикритието щеше да се провали. Нямаше брокери на средна възраст, които търсеха своя рай по крайбрежието, въоръжени с 38-ми калибър с отрязана цев. Това бяха полицейски пистолети.
Пъхна ключа на стаята в джоба си и излезе да вечеря.
7.
След като се регистрира в мотела, Теса Джейн Локланд дълго гледа през големия прозорец на тъмната си стая в „Къв Лодж“. Взираше се към огромния мрачен океан и към брега, където се предполагаше, че сестра й Дженис се беше самоубила.
Официалната версия беше, че когато Дженис е излязла, за да тича, е била в силна депресия. Била погълнала огромна доза валиум, била свалила дрехите си и навлязла навътре в океана. Загубила съзнание от хапчетата, морето я погълнало.
— Глупости! — промълви Теса, сякаш говореше на отражението си в стъклото.
Дженис Локланд Кепшоу беше оптимистка, непоправима оптимистка. Това беше семейна черта на Локландови. Никога не се самосъжаляваше. Ако й се случеше, след секунди се разсмиваше на глупостта си, ставаше и отиваше на кино или излизаше да тича. Дори когато Ричард почина, Дженис не позволи мъката да я доведе до депресия, независимо че го обичаше много.
Тогава какво е предизвикало у нея тази остра емоционална криза? Припомняйки си версията на полицаите, Теса едва не се разсмя. Сигурно Дженис е отишла на ресторант, сервирали са й отвратителна вечеря и до такава степен е била „покрусена“, че самоубийството е било единствения й изход. Точно така. Или може би телевизорът й гръмнал, тя изпуснала любимия си сериал и потънала в мрачно отчаяние. Нищо чудно.
Глупостите, записани от следователите в Муунлайт Къв бяха толкова правдоподобни, колкото сценариите на сапунените опери. Самоубийство?
— Глупости! — повтори Теса.
От прозореца виждаше само тясна ивица от брега и прииждащите пенести вълни. Пясъкът светлееше на лунната светлина.
Теса пожела да отиде на този бряг, откъдето сестра й навярно се беше отправила на среднощното си плуване към смъртта, същият бряг, на който приливът беше изхвърлил издутото й разпокъсано тяло няколко дни след това.
Извърна се от прозореца и запали нощната лампа. Взе тъмнокафявото яке от закачалката в шкафа, облече го, преметна чантичката си през рамо и излезе от стаята.
Беше сигурна, или по-точно интуицията й подсказваше, че ако отиде на мястото, където Дженис по всяка вероятност е била, ще намери някаква правдоподобна следа.
8.
Лунният сърп се издигна над притъмнелите възвишения на изток. Криси се луташе между дърветата с надеждата да намери път, преди странните същества да я догонят. Стигна бързо до каменната пирамида — скално, не много високо възвишение. Когато беше малка, играеше често тук, измисляше си истории за тази пирамида и познаваше отлично местността, а това й даваше предимство. Детето се шмугна край пирамидата в мрака между дърветата по тясна пътека, която водеше на юг.
Безсмислено беше да се ослушва и оглежда. Щеше само да загуби ценно време, защото родителите й и Тъкър ще дебнат безшумно като хищници.
Гората беше борова, тук-там имаше каучукови дървета, чиито аленожълти листа грееха денем, но сега сплетените клони тъмнееха еднакво. Криси пое по виещата се пътека, която се спускаше в дерето. Лунната светлина все още проникваше между клоните и надигащата се мъгла. Но дори през осветените места тя не смееше да тича, за да не се спъне в коренищата и за да не се оплете в надвисналите клони.
Като че ли всичко, което я сполетя, не се случваше с нея, като че ли четеше откъс от любимите си приключенски романи. Мислено насърчаваше главната героиня: „Мила, малка Криси, ти си бързонога и хитрушка, ти не се плашиш от тъмнината, може би малко те е страх от чудовищата, които те преследват, но ти си смела!“
Скоро щеше да се добере до края на склона, където трябваше да реши накъде да тръгне — на запад към морето, или на изток към черния път, опасващ дерето. Малко семейства живееха в тази местност, а още по-малко до морето, тъй като част от брега беше държавна собственост и строежите бяха забранени. И в двете посоки нямаше изгледи да намери помощ, а Тъкър може би я дебнеше с хондата си точно на пътя, решил, не без основание, че момиченцето ще се опита да спре някоя кола.