Асансьорът спря на партера и утихна.
— Хари пристига — обади се Сам.
— Не се отплесвай! Кажи какво видя!
— Някой път ще ти разкажа — каза той изненадан, че наистина имаше желание пак да говори с нея за това. — Някой друг път.
Мууз зашляпа из кухнята задъхан и ухилен. Миг по-късно Хари изтърколи стола си през вратата.
— Добро утро — поздрави той бодро.
— Спахте ли добре? — попита Теса, като го дари с доброжелателна усмивка, на която Сам завидя.
Хари отвърна:
— Наспах се отлично, слава Богу.
— Искате ли палачинки? — предложи му Теса.
— Бих изял цяла чиния.
— А яйца?
— Поне десет.
— Препечени филийки?
— О, колкото повече, толкова по-добре.
— Обичам хората с апетит.
Хари обясни:
— Цяла нощ съм тичал, така че съм прегладнял.
— Как така си тичал?
— В сънищата си. Преследваха ме онези отвратителни същества.
Докато Хари вадеше пакет с храна за кучета изпод един от шкафовете и пълнеше чинията на Мууз в ъгъла, Теса отиде до скарата, отново я намаза и предложи на Сам да приготви яйцата.
— Хей — каза Хари, — ако искате, ще ви пусна малко музика.
Затъркаля стола си до радио, монтирано под шкафовете, и започна да мести стрелката, докато стигна до станция, която излъчваше забавна музика.
— Така е добре — каза Теса и започна да се кълчи и извива с такъв ентусиазъм, че Сам не можеше да си представи как същата жена ще приготви закуската.
Хари се засмя и започна да върти в кръг моторизирания си стол, сякаш танцуваха заедно.
Сам се обади:
— Ей, вие, какво сте се разтанцували, не виждате ли, че идва краят на света?
Никой не му обърна внимание.
13.
По заобиколен път, прикривайки се в дъжда, мъглата и сенките, Криси стигна до алеята източно от «Конквистадор». Промъкна се в задния двор на Талбот през вратата в оградата от червено дърво, като притичваше от храст към храст. Два пъти стъпи в кучешки лайна. Мууз беше чудесно куче, но не беше безгрешен. Най-после стигна стъпалата на задната веранда.
Вътре свиреше музика. Беше стара мелодия още от времето, когато родителите й са били ученици. Какво съвпадение, наистина тази песен беше една от любимите им. Макар Криси да не се сещаше за заглавието, тя все пак си спомни името на групата — «Звездите».
Прецени, че музиката заедно с падащия дъжд ще прикрие всеки шум, промъкна се по стълбите на верандата от червено дърво, приведена на две, и се придвижи до най-близкия прозорец. Там тя се сгуши под перваза и се заслуша в говора отвътре. Хората там разговаряха, често се смееха, понякога пригласяха на песните от радиото.
Не говореха като извънземни. Говорът им приличаше много на този на обикновените хора.
След малко се повдигна достатъчно, за да надникне над перваза през пердетата. Видя господин Талбот в неговия инвалиден стол, Мууз и двама непознати — мъж и жена. Господин Талбот тактуваше със здравата си ръка по облегалката на стола, а Мууз махаше бясно с опашка. Другият мъж беше хванал плоска лъжица и вадеше яйца от два тигана, прехвърляше ги в чинии, като все се обръщаше към жената, вероятно раздразнен, че тя се беше увлякла в песента, но пък тактуваше с десния крак на музиката. Жената пържеше палачинки и ги прехвърляше в топлата чиния, и както си работеше, извиваше тяло в такт с мелодията.
Криси отново се сниши и се замисли върху видяното. Поведението им не изглеждаше странно за хора. Ако бяха извънземни, едва ли щяха да танцуват, докато правеха закуската си. Беше й трудно да повярва, че онова «нещо», което се преструваше на отец Кастели, би могло да има чувство за хумор или за ритъм.
Въпреки това тя реши да изчака, за да ги види как се хранят. От онова, което чу да казват майка й и Тъкър в ливадата през миналата нощ, и от онова, което беше преживяла на закуска с «отец Кастели», се убеди, че извънземните са лакоми. Имаха вълчи апетит. Ако Хари Талбот и гостите му не приличаха на свине, като седнеха да се хранят, сигурно щеше да им се довери.