— Има няколко… — започна Хари.
Сам продължи, без да го изслуша.
— …тогава бих могъл да се измъкна в дъжда, да се опитам да вляза у тях, да проверя има ли някой. В такъв час те вероятно са на работа. Ако няма никой, сигурно ще мога да телефонирам от тях.
— Чакай, чакай — възкликна Теса. — Какво е това за тези телефони? Та нали телефоните не работят.
Сам поклати глава.
— Ние знаем, че само обществените телефони не работят, както и този на Хари. Но трябва да помним, че «Ню Уейв» контролира компютъра на телефонната компания, така че те вероятно знаят на кого точно да отрежат телефона. Басирам се, че на онези, които вече са преминали през «промяната», едва ли са отрязани телефоните. Те надали биха се лишили от комуникация. Особено сега по време на подобна криза, когато техният план е почти изпълнен. По всяка вероятност единствените отрязани линии са на монетните телефони, телефоните на публични места, както в мотела, и телефоните в домовете на хората, все още не преминали през «промяната».
16.
Ломан Уоткинс бе обзет от неудържим страх. Той се страхуваше за себе си, за нещата, в които би могъл да се превърне. Страхуваше се също за своя син, седнал пред компютъра в един напълно извънземен облик. А също така се боеше от сина си, нямаше смисъл да отрича това, почти до смърт беше изплашен от него, неспособен бе да го докосне.
Порой от данни нахлу на екрана в неясни зеленикави вълни. Блестящите сребристи очи на Дени, като капки живак в орбитите, отразяваха просветващите вълни от букви, числа, графики и таблици, без да мигнат.
Ломан си припомни какво му беше казал Шедак в дома на Пайзър, когато видя с очите си как човекът беше регресирал във вълчи образ, който въобще не е имал нищо общо с генетичното развитие на човека. Регресията не беше само физически процес. Тя беше пример, че мисълта е първопричината, че съзнанието диктува формата. Тъй като те вече не можеха да бъдат обикновени хора или защото повече не можеха да понасят живота на хората от Новата раса, лишени от всякакви емоции, търсеха алтернативни видове, в които съществуването беше по-поносимо.
Ето че синът му беше потърсил «онова» състояние, беше се постарал да се превърне в гротескна машина.
— Дени?
Не получи отговор.
Момчето напълно се беше умълчало. Дори електронни шумове не излизаха от него.
Металните шнурове, които служеха за окончания на пръстите му, непрекъснато вибрираха и понякога пулсираха сякаш от гъста, но не човешка кръв, минаваща през тях.
Сърцето на Ломан биеше бясно. Но товарът на страха го удържеше да не побегне. Пот беше заляла тялото му. С усилие се сдържа да не повърне храната, която току-що беше погълнал.
Отчаяно си блъскаше мозъка, за да реши какво да прави и първото, което му дойде на ума, беше да се обади на Шедак. Щеше да поиска помощ и Шедак трябваше да се отзове, защото само той знаеше как да прекрати тази отвратителна метаморфоза и да възвърне човешкия облик на Дени.
Но това беше в сферата на добрите пожелания. Проектът «Муунхок» сега беше извън контрол и следваше тъмни пътеки между среднощни ужаси, за които Том Шедак не беше помислял и не можеше да предотврати.
Шедак не би се стреснал от случилото се с Дени. Той би се зарадвал, би се развълнувал. Шедак би погледнал на преобразяването на момчето като на възвисена алтернативна форма, която, напротив, беше желаната форма, не нежеланото деградиране в животно. Точно това бяха истинските търсения на Шедак — ускорената еволюция на човека в машина.
Сега в спомена си Ломан сякаш чуваше развълнувания глас на Шедак в опръсканата с кръв спалня на Пайзър: «…само не мога да разбера защо регресиралите избират по-нисш от човешкия вид. Сто на сто във всеки от Новата раса има сила да претърпи еволюция, не деволюция, да се въздигне от обикновения човешки вид в друг, по-висш, по-чист…»
Ломан беше сигурен, че този образ на Дени с разтопен метал вместо очи не беше по-висш вид от човешкия, нито по-чист, нито по-съвършен. По свой начин беше дегенерация, като тази на Пайзър във вълк или превъплъщението на Куумбс в шимпанзе. Също както Пайзър, Дени беше напуснал интелектуалната си индивидуалност, за да се спаси от монотонния живот на човек от Новата раса. Вместо да се превърне в животно от глутницата, беше предпочел да стане един от безбройните възли за обработка на данни в мрежата на суперкомпютъра. Беше зачеркнал последното човешко нещо в себе си — своя мозък, и беше опростил същността си.