Като все още притискаше раната й с йод и безуспешно се опитваше да прикрие усмивката си, Теса погледна към Криси и видя, че е затворила здраво очи, набърчила нос и се опитва с всички сили да изглежда смела.
— Точно тогава се върнаха бащата и майката-птици — продължи момичето. — Те ме видяха и с пронизителни крясъци се нахвърлиха върху лицето ми. Така бях изплашена, че се подхлъзнах и паднах от покрива. Тогава въобще не пострадах, само дето цопнах в купчина конска тор. Обичам конете, но щях да ги обичам още повече, ако знаеха като котките да ходят на специално място.
На Теса това хлапе страшно й допадна.
20.
Сам се наведе напред, постави лакти върху кухненската маса и се заслуша с внимание в разказа на Криси Фостър. Макар Теса да беше чула звуците, които «съществата» издаваха, по средата на техния пир в «Къв Лодж» и да беше зърнала част от едно от тях през процепа на вратата, макар Хари да ги беше наблюдавал с телескопа си нощем в мъглата и Сам миналата нощ да беше видял две от тях през прозореца в гостната на Хари, единствено момичето от присъстващите тук ги беше виждало отблизо повече от един път.
Но вниманието на Сам не беше привлечено само от необикновените преживелици на Криси. Плени го също така живият й език, чувството й за хумор и за повествователност. Очевидно притежаваше голяма вътрешна сила, истинска твърдост, в противен случай не би оцеляла през изминалата нощ и по време на събитията тази сутрин. Въпреки всичко, изглеждаше очарователно невинна, малко загрубяла, но не закоравяла. Беше от онези хлапета, които даваха надежда за оцеляването на цялата проклета човешка раса.
Скот някога беше също такова хлапе. Точно затова Сам беше очарован от Криси Фостър. В нея позна детето, което някога беше Скот, преди… да се измени. Горчивите мисли го изпълниха с болезнено разочарование. Той гледаше детето и го слушаше не само заради информацията, която му предаваше, но с неясното очакване, че като я изучава, накрая ще разбере защо собственият му син беше изгубил надеждата и невинността си.
21.
Там долу, в тъмнината на мазето в хотел «Икар», Тъкър и глутницата му не спяха, защото нямаха нужда от сън. Те се излежаваха свити в черния мрак. От време на време той и другият мъжкар се сношаваха с женската, бореха се един с друг с хищно настървение, разкъсвайки плътта си, която моментално зарастваше, смучеха кръв един от друг само заради удоволствието от мириса й. Три безсмъртни чудовища, заиграли се на воля.
Тъмнината и празнотата в дупката с бетонни стени допринасяха за все по-голямото объркване на Тъкър. С всяка изминала минута той си спомняше все по-малко от времето преди вълнуващия лов миналата вечер. Престана да чувства самоличността си. Индивидуалността не можеше да се прояви по време на лов, а още по-малко в тази бърлога. За да се осъществи хармония в тясното пространство, имаха нужда да се слеят.
Точно преди да се събуди сънуваше странни, диви фигури, промъкващи се през нощните гори и през окъпаните от лунна светлина ливади. Когато някакъв човешки образ преминеше през ума му, Тъкър се озадачаваше, дори се плашеше от него и бързаше отново да насочи фантазията си към ловни преживелици, в които беше само един от групата, част от единна сянка, член от по-голям организъм, освободен от нуждата да мисли, без други желания освен просто да съществува.
В миг осъзна, че е изоставил вълчия си вид, тъй като беше твърде обемист. Повече не желаеше да бъде водач на глутницата, защото тази позиция изискваше отговорност. Не искаше да мисли за нищо. Само да бъде. Да го има. Всички физически начини на съществуване му се струваха трудни.
Усети, че женската и другият мъжкар наблюдаваха трансформациите му и следваха неговия пример.
Почувства, че плътта му се размеква, костите се топят и кръвоносните съдове престават да съществуват. Той деволюираше назад още преди маймунския вид, преди четириногото, което с мъка беше изпълзяло от моретата преди милиарди години, още преди, преди това. Накрая се превърна в маса от потръпваща тъкан, в протоплазмена супа, пулсираща в мрака на мазето на хотел «Икар».
22.
Ломан позвъни на входната врата на къщата на Шедак в северната част и Еван, прислужникът, му отвори.
— Съжалявам, шериф Уоткинс, но господин Шедак не е тук.
— Къде отиде?
— Не зная, господине.
Еван беше от Новата раса. За да бъде сигурен в смъртта му, Ломан стреля два пъти в главата му, след това два пъти в гърдите на проснатото му тяло. Раздроби на парчета мозъка и сърцето му, или може да се каже, запаметяващото му устройство и помпата. Как да се изразява сега? С техническа или биологическа терминология? Доколко те се бяха превърнали в машини?