Когато си помисли за разтърсващата сила на преживения ужас, който го бе преобразил, Теса се изплаши повече от всякога, тъй като изкуплението на Сам Букър приличаше на изкуплението на грешник, който на смъртното си легло отчаяно се обръща към Бога. Дали сега по-малко вярваше, че ще се спасят? Навярно търсеше човешки допир, защото след като се беше отказвал от него така дълго, сега разбираше колко много му е липсвал и искаше да изпълни с топлота часовете преди дълбоката и вечна тъмнина да ги погълне завинаги.
27.
Шедак се събуди след един познат и успокояващ го сън, в който виждаше как хора и машини се сливат в единен организъм, който управлява света. Както винаги, беше ободрен от съня и от съновидението.
Излезе от буса и се протегна. С инструменти, намерени в гаража, отвори вратата на къщата на покойната Паула Паркинс. Използва тоалетната, след това изми ръцете и лицето си.
Върна се в гаража, вдигна голямата врата. Изкара буса на алеята, където по-добре можеше да приема и предава данни.
Все още валеше и дупките в градината се пълнеха с вода. Беше безветрено и вече нахлуваха талази мъгла, което означаваше, че се очаква още по-мъгливо време.
Изяде още един сандвич с шунка и изпи една кола, докато проверяваше на дисплея за изпълнението на проекта „Муунхок“. Разписанието се изпълняваше точно. В дванайсет и петнайсет, малко по-малко от седем часа след началото на дванайсетчасовата програма, триста и девет души бяха инжектирани с целия спектър от микросфери. Екипите, които извършваха превръщането, работеха точно и бързо.
Провери докъде е стигнало търсенето на Самюел Букър и Теса Локланд. Нямаше резултат.
Шедак би трябвало да се притеснява за изчезването им, ала не го беше грижа. Все пак беше видял лунния ястреб не веднъж, а три пъти и не се съмняваше, че най-накрая ще постигне целта си.
Фостъровото момиче също липсваше. Той не се затормози да мисли за нея. Може би е била нападната и убита през нощта. Понякога тези регресирали бяха от полза.
Навярно Букър и жената също бяха станали жертва на същите същества. Ще бъде ирония на съдбата, ако регресиралите, единствената грешка в проекта, послужеха за запазване на тайната на „Муунхок“.
Чрез компютъра се опита да се свърже с Тъкър в „Ню Уейв“, след това у дома му, но не го намери. Дали Уоткинс имаше право? Дали Тъкър също беше регресирал и като Пайзър не можеше да си възвърне човешкия вид? Дали не скиташе някъде там из горите в плен на променената си форма?
Изключвайки компютъра, Шедак въздъхна. Дори след като всички бъдат променени към полунощ, първата фаза на „Муунхок“ няма да бъде завършена. Не напълно. Навярно щеше да се наложи да оправят още много неща.
28.
В мазето на хотел „Икар“ три тела се бяха слели в едно. Производното беше без определена форма, без кости, без черти — пулсираща тъкан, която беше жива, макар че нямаше нито сърце, нито кръвоносни съдове, нито каквито и да било органи. Това беше първична маса от протеини, без мозък, но чувствителна, без очи, но виждаща, без уши, но чуваща, без стомах, но гладна.
Конгломератът от силиконови микросфери се беше стопил вътре в нея. Вътрешният компютър вече не можеше да функционира в това изцяло изменено създание. От своя страна съществото повече не се нуждаеше от биологичната помощ на микросферите. Сега вече то не беше свързано с главния компютър Сън. Ако микровълновият предавател изпратеше заповед за смърт, то нямаше да получи командата и щеше да живее.
Беше се превърнало в господар на своята физиология, като се беше довело до една първична форма на физическо съществуване.
Трите мозъка също се бяха слели в един. Това съзнание, сега обитаващо тъмнината, също нямаше форма, както и аморфното желирано туловище.
То беше изтрило спомените, тъй като те бяха неизбежно свързани със събития и връзки, и добри или лоши сочеха, че всеки носи отговорност за деянията си. Но именно бягството от отговорност беше довело съществото до регресия. Болката беше другата причина да се отърси от спомените — болката по изгубеното.