Безформеното нещо се умълча.
Устите му се затвориха.
Един по един прилепите се върнаха на старите си места по тавана.
Мишките сякаш замръзнаха на място от шока, след това пак се заеха със своите занимания.
Няколко минути по-късно чудовището от протеини опита отново един по-друг ред от звуци, пак с децибели извън човешкия слух, но много по-мамещи отпреди.
Прилепите се откъснаха от местата си и се втурнаха из тавана напълно объркани. Пляскането на крилата им беше по-силно от шума на дъжда по пробития покрив.
Мишките се изправиха на крака и наостриха уши. Онези, които се намираха по-близо до източника на звуците, бясно затрепереха, сякаш бяха видели пред себе си озъбена котка.
Прилепите нахълтаха от дупка в тавана в празна стая на втория етаж, където продължиха да кръжат като побъркани.
Две мишки от първия етаж се промъкнаха към кухнята, където беше отворената врата на мазето. Но и двете спряха на прага и, объркани и смутени.
Долу безформената маса повтори зова си. Една от мишките изведнъж започна да кърви от ушите и падна мъртва.
Горе прилепите започнаха бясно да се блъскат в стените.
Обитателят на мазето прекъсна за малко призивите си.
Прилепите незабавно излетяха от горната стая към коридора, надолу по стълбите и по коридора на долния етаж.
Долу безбройните уста на съществото се бяха слели в един голям отвор в центъра на пулсиращата маса.
Един след друг нахълтаха в тази дупка като черни карти за игра, подхвърляни една след друга в боклукчийска кофа. Те потънаха в желираната протоплазма и бързо бяха разтворени от храносмилателните сокове.
Армия от мишки и четири плъха, дори две къртици, изоставили гнездата си, се втурнаха по стълбите на мазето като писукаха развълнувано. И те бяха погълнати от очакващата ги лакома паст.
След този бурен момент къщата утихна.
Създанието спря призива си. Засега.
32.
Полицай Нейл Пениуърт беше разпределен да патрулира в северозападната част на Муунлайт Къв. Беше сам в колата, защото въпреки подкреплението от служители на „Ню Уейв“, изпратени за подсилване на полицията, не достигаха хора.
Точно сега предпочиташе да работи без партньор. От епизода в къщата на Пайзър, когато мирисът на кръв и видът на променения Пайзър го бяха подтикнали към регресия, той се страхуваше от хора около себе си. Беше избягнал пълното дегенериране миналата нощ… Ако присъстваше на регресията на някой друг, желанието в него можеше да се усили и този път надали щеше успешно да се пребори с него.
Страхуваше се и от самотата. Борбата му да задържи тънките останки от човешкото в себе си, да устои на хаоса, да бъде отговорен, беше изморителна. Сам, без никой да го види, ако започне да променя същността си, без никой да му говори, той щеше да загуби тази битка.
Страхът го притискаше като стоманена плоча и изцеждаше живота от него. Затрудняваше се да диша, сякаш дробовете му бяха натъпкани с желязо.
В колата се почувства сякаш беше в усмирителна риза. Чистачките затропаха все по-силно и най-накрая му се стори, че гърмят като оръдия. Много пъти от сутринта се отбиваше от пътя, разтваряше широко вратата и излизаше на дъжда да вдиша свеж въздух.
С напредването на деня и светът извън колата започваше да му изглежда стеснен. Спря на Холиуел Роуд, на половин километър западно от щаба на „Ню Уейв“, и излезе от колата, но не му стана по-добре. Прихлупените сиви облаци закриваха гледката към бездънното небе. Като ефирни, тънки завеси дъждът и мъглата го отделяха от останалия свят. Влагата беше лепкава, душна. Дъждът преливаше от канавките, изпълваше шосето като кален поток, стичаше се от всеки клон, блъскаше по ламарините на колата, съскаше, шибаше лицето му, удряше го с такава сила, сякаш хиляди чукове го приковаваха към земята.
Нейл се вмъкна обратно в колата със същото нетърпение, с което беше излязъл от нея. Знаеше, че нито клаустрофичният интериор на колата, нито изнервящата пелена на дъжда бяха нещата, от които искаше да се спаси. Истинският му мъчител беше животът му като човек от Новата раса. Можеше да чувства само страх и не можеше да диша в този мрачен емоционален килер. Не се задушаваше от липса на въздух. По-скоро се чувстваше така заради онова, в което го бе превърнал Шедак.
Това означаваше, че не можеше да избяга.
Освен ако не регресираше.
Нейл не си представяше как ще живее в това състояние. От друга страна, отблъскваше го формата на регресиралите.