Дилемата му изглеждаше неразрешима.
Беше объркан. Не можеше да спре да мисли за безизходицата си, защото беше в капан. Това непрекъснато се натрапваше в мислите му. Не можеше да намери спасение.
Разтоварваше се донякъде, когато работеше с компютъра в колата.
От юношеска възраст Нейл се интересуваше от компютри, макар да не беше се пристрастил. Беше започнал с компютърни игри, по-късно му подариха не много скъп персонален компютър. Още по-късно си беше купил модем с парите, спечелени през едно лято. Макар че не прекарваше дълги часове пред модема, за да търси фантастични данни от външния свят, намираше тези неща за много забавни.
Сега, седнал в паркирания автомобил на Холиуел Роуд, вторачен в екрана, си помисли, че вътрешният свят на компютъра беше чист, прост, предсказуем и нормален. Беше така различен от съществуванието на Новата раса. Там преобладаваха разумът и логиката. Причините, следствията и страничните ефекти винаги се анализираха и изясняваха до кристална яснота. Там всичко беше черно-бяло. Ако имаше сиво, то беше внимателно преценявано. С голите факти по-лесно се работеше, отколкото с чувствата. Една вселена, формирана изцяло от данни, абстрахирана от материята и събитията, изглеждаше много по-желана от истинския свят, съставен от жега и студ, от тъпо и остро, от равно и грубо, от смърт, болка и страх.
Набирайки меню след меню, Нейл се зарови много дълбоко в данните по изследванията в главния компютър Сън. Не че му бяха нужни, но така намираше утеха.
Той гледаше на терминала не като тръба от катодни лъчи, по която се предаваше информация, а като прозорец към друг свят. Един свят от факти. Един свят, освободен от тревожни противоречия… и от отговорност. Там нямаше чувства — само известното и неизвестното, или отричане на факти, или признаване. Нямаше чувства — те бяха проклятието на родените от кръв и плът.
Прозорец към друг свят.
Нейл докосна екрана. Искаше да го отвори и да се вмъкне вътре в това място на ред и сигурност.
С върховете на пръстите на дясната си ръка започна да рисува кръгове върху топлото стъкло.
Странно, но се сети за Дороти от детската приказка, подхваната заедно с кучето си Того от торнадо и отнесена в чуден измислен свят. Ако можеше някакво електронно торнадо да изригне от дисплея и да го пренесе на по-добро място…
Пръстите му преминаха през екрана.
Смаян дръпна ръката си.
Стъклото не се беше пропукало. Вериги от думи и цифри както преди си течаха по него.
Първо се опита да се успокои, че е имал халюцинация, но знаеше, че не е така.
Сви пръстите си. Изглеждаха здрави.
Погледна навън в бурята. Чистачките на колата му не бяха включени. Дъждът се стичаше по стъклото, изкривявайки външния свят. Всичко навън изглеждаше деформирано, замъглено и странно. Там никога нямаше да има ред, разум и мир.
Внимателно отново докосна компютърния екран. Почувства твърдостта му.
Пак си помисли колко чист и предсказуем е светът на машините и както преди ръката му премина през стъклото чак до китката. Екранът се беше разтворил и го беше хванал здраво сякаш беше органична мембрана. Данните продължаваха да проблясват по него, думите и цифрите образуваха редове по вмъкнатата му ръка.
Сърцето му препускаше. Беше уплашен, но и развълнуван.
Опита се да задвижи пръсти в тази тайнствена, вътрешна топлина. Не ги чувстваше. Започна да си мисли, че са се разтворили или са отрязани и че когато махнеше ръката си от машината, щеше да е цялата в кръв.
Все пак я издърпа.
Ръката му беше цяла.
Но това не беше вече ръка. Плътта на горната страна, от върха на ноктите до китката, изглеждаше покрита с медни пластини и стъкло. В стъклените прозорчета биеше стабилен и светещ пулс.
Обърна ръката си. Долната страна на пръстите и дланта наподобяваше повърхността на катодната тръба. Там искряха данни, зелени букви на лъскав тъмен фон. Когато ги сравни с тези на екрана, видя, че съвпадат. Когато информацията на екрана се променяше, на ръката му ставаше същото.
Изведнъж разбра, че регресията в животински вид не беше единственият път пред него, че имаше възможност да навлезе в света на електронната мисъл и магнитната памет — знания без плътски желания и без чувства. Това не беше обикновено прозрение, нито пък инстинктивно чувство. На равнище много по-дълбоко от интелект или инстинкт почувства, че би могъл да се преобрази в нещо много по-съвършено от онова, програмирано от Шедак за него.