Свали ръката си от наклонения екран на компютъра към устройството за обработка на данните, на конзолата между седалките. Със същата лекота, с която беше проникнала в стъклото, ръката му влезе във вътрешността на машината.
Приличаше на призрак, който минаваше през стени, някаква ектоплазма.
Студенина се разля по ръката му.
Данните на екрана проблясваха.
Облегна се назад.
Въздъхна.
Почувства, че нещо става с очите му. Не знаеше какво. Би могъл да погледне в огледалото за обратно виждане, но не се интересуваше. Реши да затвори очи и да им позволи да се превърнат в каквото беше необходимо за тази втора и по-цялостна конверсия.
Тази алтернативна форма беше много по-привлекателна от онази на регресиралите. Просто не можеше да й устои.
Студенината обхвана и лицето му. Устата му беше пресъхнала. Започваше да чувства разположението на мозъчните си схеми и синапси, тъй както чувстваше и външния свят. Тялото му не беше повече негово както преди, нямаше чувствителност, сякаш повечето от нервите му бяха изчезнали. Не можеше да каже дали беше топло или студено в колата, освен ако не погледнеше данните. Тялото му вече беше само една обвивка със сензори, предназначени да го предпазят и да му служат. Вместо мозък имаше изчислителна машина.
Студенината проникна в черепа му. Приличаше на десетки, стотици ледени паяци, бягащи по повърхността на мозъка му и ровещи в него.
Изведнъж се сети как Дороти от приказката считаше Оз за кошмар и искаше отчаяно да се завърне в Канзас. Алиса също беше изпитала страх и ужас, падайки надолу в дупката на заека, зад огледалото…
Милиони студени паяци.
Вътре в черепа му.
Милиарди паяци.
Студ, студ.
Бягащи паяци.
33.
Ломан все още обикаляше Муунлайт Къв, за да търси Шедак, когато забеляза двама регресирали да пресичат тичешком улицата.
Беше на Педък Лейн, в южната част на града, където имаше големи имения за отглеждане на коне. Къщите от двете страни на улицата имаха малки частни конюшни. Бяха отдалечени от улицата зад оградите и сочнозелените, добре поддържани ливади.
Двойката регресирали изхвръкнаха от иззад редица цъфнали високи азалии, които нямаха много цветове през този сезон. Те заподскачаха на четири крака по шосето, прескочиха канавката и се шмугнаха в един храсталак.
Редиците гигантски борове по Педък Лейн донякъде ограничаваха видимостта, но Ломан знаеше, че не греши. Нямаха вид на определено животно. Имаха нещо котешко, вълче и нещо змийско в чертите си. Единият беше извърнал глава и в сенките очите му блестяха розово-червени, като очи на плъх.
Ломан намали ход, но не спря. Вече нямаше желание да спира и да арестува регресирали. Беше сигурен, че всички променени регресираха. Знаеше, че може да спре това само ако премахне Шедак, първоизточника на злото.
Все пак се стресна, когато ги видя на дневна светлина в два и половина следобед. Досега бяха тайнствени същества, които се прикриваха в нощния мрак. Ако вече можеха да излизат и преди настъпването на нощта, то проектът „Муунхок“ вече беше извън контрол.
34.
Те пак се бяха събрали в спалнята на Хари на третия етаж, където час и половина обсъждаха идеите си. Не бяха запалили лампи. Оскъдната следобедна светлина заливаше стаята и допринасяше за мрачното настроение.
— И така, разбрахме се, че има два начина да изпратим съобщение извън града — каза Сам.
— Но и в двата случая — обади се неспокойно Теса, — ти ще трябва да излезеш навън и да минеш доста път, докато намериш начин за връзка с останалия свят.
Сам сви рамене.
Теса и Криси се бяха събули и бяха седнали на леглото. Момичето твърдо възнамеряваше да стои близко до Теса. Приличаше на пиленце, току-що излюпено, сгушено до квачката.
Теса продължи:
— Този път няма да е така лесно, както отиването до Колтрейнови през две къщи оттук. Не и през деня.
— Искаш да кажеш, че трябва да изчакам докато се стъмни? — попита Сам.
— Да. Когато започне да се стъмва, мъглата ще се сгъсти.
Казваше точно каквото мислеше, макар че и тя се притесняваше от забавянето. Докато чакаха, още хора щяха да минат през Промяната. Муунлайт Къв щеше да стане още по-опасен и изпълнен с изненади.
Сам попита Хари:
— Кога се стъмва?
Хари седеше в стола си. Мууз отново беше неотлъчно до господаря си и беше напъхал голямата си глава под облегалката на стола, върху скута му, готов да седи дълго в тази неудобна поза само за да получи някоя ласка.