— Май е точно така — кимна Сам.
— Но забравяш нещо, Сам — вметна Хари.
— Какво?
— Малко след като излезеш, някъде към шест часа, те ще дойдат да ме променят.
— Божичко, прав си! — възкликна Сам.
Мууз хлъзна главата си под облегалката на стола. Той застана нащрек и наостри уши, сякаш разбра за какво си говорят и вече очакваше звънеца или почукване на външната врата.
— Но май трябва да изчакаш да се стъмни, преди да излезеш. Шансовете са по-добри — каза Хари. — Ще трябва обаче да вземеш Криси и Теса със себе си. Тук няма да са в безопасност.
— И теб ще трябва да вземем — каза Криси веднага. — Теб и Мууз. Не бих понесла мисълта, че ще го превърнат в машина или нещо подобно.
Мууз изджафка.
— Дали не можем да го накараме да не лае? — попита Криси. — Може да ни издаде с джафкането си. Бих могла да омотая муцуната му с марля, което, разбира се, е малко жестоко, защото ще означава, че му нямаме доверие и физически ще го затрудним, но по-късно ще му се отплатим с една сочна…
Криси изведнъж млъкна, усетила неодобрителните погледи на останалите.
Все по-гъсти облаци загръщаха небето и мракът в стаята се сгъстяваше. Но Теса виждаше лицето на Хари съвсем ясно. Разбра колко много му струва да скрива страха си, макар да се усмихваше с истинска усмивка и да говореше с равен тон.
Хари се обърна към Криси:
— Няма да мога да дойда с вас, мила.
— О! — възкликна момичето. Погледна го, после премести стола, на който седеше. — Но ти дойде в училище онзи път, за да говориш с нас. Трябва да има начин да се измъкнеш!
Хари се усмихна.
— Асансьорът слиза до гаража на нивото на мазето. Не шофирам вече и нямам кола, затова гаражът е празен и лесно мога да изляза на тротоара със стола. Но по тези улици се движа трудно, защото на места са стръмни. Моторът не е достатъчно мощен, за да ги изкачи.
— Ще вървим заедно — каза искрено Криси. — Ще ти помагаме.
— Мило момиче, не можеш да се промъкнеш през три пресечки вражеска територия и да ме влачиш — твърдо каза Хари. — Освен това ще се наложи да се криете, да се придвижвате от двор на двор, между къщите, а аз мога да се търкалям с този стол само по тротоара.
— Можем да те носим!
— Не — намеси се Сам. — Няма да можем. Не и ако целта ни е да стигнем до училището и да се обадим в Бюрото. Разстоянието е малко, но е пълно с опасности. Извинявай, Хари!
— Няма място за извинения — отвърна инвалидът. — Не бих ви позволил да постъпите по друг начин. Да не мислите, че искам да ме влачите като торба цимент през половината град?
Разтревожена, Криси стана от леглото и застана права, притиснала ръце към корема си. Местеше погледа си от Теса към Сам и обратно, а в очите й се четеше няма молба да спасят Хари.
Навън сивото небе беше натежало страховити черни облаци.
Дъждът намаля, но Теса усети, че това беше временна пауза и след малко щеше да завали с още по-голяма сила.
Мракът се сгъстяваше и в душите им също натежа.
Мууз леко изскимтя.
От очите на Криси бликнаха сълзи и за да ги скрие, тя се приближи към прозореца и се загледа към съседната къща и улицата зад нея. Застана далече от стъклото, за да не я забележат отдолу.
Теса искаше да я успокои.
Искаше да успокои и Хари.
Имаше желание да поправи всичко.
Като сценарист, режисьор и продуцент беше енергична и упорита. Биваше я да ръководи нещата, да ги управлява, но сега беше объркана. Не винаги реалността й помагаше да направи филма си — понякога действителният свят не отговаряше на изискванията й. Сигурно точно заради това беше предпочела кариерата пред семейството, дори след като се беше радвала на прекрасна семейна атмосфера като дете. Реалният живот беше скучен и непредсказуем, пълен с празнини. Във филмите й той беше подреден и последователен. Животът си беше живот — разнолик и богат, но филмът предаваше есенцията му. Сигурно есенцията на живота й се нравеше повече от истинската му пъстрота.
Наследеният от Локландови оптимизъм и сега не я напусна въпреки безизходицата.
Хари наруши тишината.
— Всичко ще бъде наред.
— По какъв начин? — попита Сам.
— Вероятно съм последният в списъците им — каза Хари. — Едва ли са загрижени за инвалидите и слепите хора. Дори и да разберем нещо, нямаме възможност да излезем от града да търсим помощ. Например г-жа Сагериан, тя живее на „Пайнкрест“. Сляпа е и се обзалагам, че ние с нея сме последните в списъка. Ще дойдат при нас към полунощ. Ще видите, че ще стане така. Така че вашата задача е да отидете в гимназията, да се свържете с Бюрото и да повикате помощ преди полунощ и тогава всичко с мен ще е окей.