Той беше детето на лунния ястреб.
В четири и трийсет отвори вратата на гаража.
Запали мотора и излезе на алеята.
Беше детето на лунния ястреб.
Зави по околовръстното шосе и се насочи към града.
Беше детето на лунния ястреб, наследникът на короната на светлината и в полунощ щеше да се възкачи на престола.
36.
Пак Мартин, или Пакард, както майка му го беше кръстила на една марка коли, живееше във фургон в югоизточната част на града. Фургонът беше стар, лъскавата му боя беше избледняла и напукана като глазура на старинна ваза. На някои места беше избила ръжда. Фургонът почиваше върху бетонен фундамент на поляна, обрасла с плевели. Пак знаеше, че това място беше трън в очите за мнозина в Муунлайт Къв, но не го беше грижа.
Фургонът беше електрифициран, имаше нафтова печка и водопровод, което му беше напълно достатъчно. Живееше на топло, на сухо и имаше къде да изстудява бирата си. Мястото беше сигурно.
Най-хубавото беше, че фургонът беше изплатен още преди двайсет и пет години с парите, които наследи от майка си, и нямаше дългове. От наследството му беше останало малко и рядко докосваше основната сума. Лихвата, която възлизаше на почти триста долара месечно и чекът му за инвалидност, придобита в армията, му бяха достатъчни. Единствената работа, която някога бе вършил, беше четенето на медицинска литература за гръбначните контузии в най-големи подробности.
Беше роден да мързелува. Още от малък не обичаше да работи. Мислеше си, че е роден наследник на голямо богатство, но погрешка се бе оказал син на келнерка с минимални доходи.
Но не завиждаше на никого. Всеки месец си купуваше дванайсет или четиринайсет стека евтина бира от магазина за намалени стоки на магистралата и гледаше телевизия, похапвайки сандвич със салам и горчица, с малко пържени картофки, и беше доволен.
Към четири часа този следобед Пак беше наченал втория стек бира, пльоснал се бе в опърпания си фотьойл и гледаше телевизионно предаване, в което едрите гърди на водещата бяха много по-интересни от журито или състезателите.
Точно тогава някой почука на вратата.
Пак не стана веднага да отвори. Нямаше приятели, така че посетителите не го интересуваха. Те обикновено бяха общественици или доброжелатели и му носеха храна, която той не вземаше или пък му предлагаха да оплеви мястото и да почисти наоколо, което той също не желаеше, тъй като обичаше плевелите си.
Чукането се повтори.
Пак откликна, като увеличи звука на телевизора.
Неизвестният посетител заудря по-силно по вратата.
— Я се махай! — провикна се Пак.
Накрая блъскането разтърси целия фургон.
— Какво става, по дяволите? — изрева Пак. Изключи телевизора и скочи.
Блъскането спря, но Пак чу странен, драскащ шум.
Скърцаше както при силен вятър. А днес нямаше вятър.
— Сигурно са някакви хлапетии — реши Пак.
Семейство Айкхорн, което живееше от другата страна на шосето, имаше буйни деца, които се забавляваха, като пъхаха бомбички в основата на фургона и Пак се будеше от трясъците посред нощ.
Драскането отвън престана, но сега някой се разхождаше по покрива.
Това беше прекалено. Металният покрив не пропускаше вода, но беше стар и можеше да се огъне или да се разцепи по шевовете.
Пак отвори вратата, излезе на дъжда и започна да псува. Погледна към покрива, но там нямаше никакви деца. Онова, което видя, беше като реквизит от филм на ужасите: голямо колкото човек същество, със заплашителни нокти, огромни очи и уста като цип. Странното беше, че лицето имаше човешки черти, които му напомниха бащата на хлапетата — Дарил Айкхорн.
— Ну-у-у-у-уж-да-ааа — провлачи „нещото“ като писък. Скочи към него и в момента на скока му едно дяволски остро жило изскочи от отблъскващото му тяло. Още преди да се забие в Пак, друго острие се заби в корема му. Пак разбра, че дните на бирата, сандвичите със салам и пържените картофки, както и на мадамите с големите цици бяха изчезнали завинаги.
Ранди Хапгуд, който беше на четиринайсет години, цапаше в мръсната дълбока до бедрата вода в един преливащ канал и предизвикателно се хилеше, сякаш за да покаже на всички, че от нищо не му пука. Той отказваше да слага дъждобран, защото това облекло не беше модерно. Не носеше и чадър. Лъскавите мацки не се лепяха по мамините синчета, които се разхождаха с демодирани чадъри. В интерес на истината те не се лепяха и по Ранди. Вероятно не бяха забелязали колко безстрашен беше той и колко не му пукаше за времето, което плашеше другите.