Беше подгизнал и нещастен, но си свирукаше наперено, за да прикрие това. Беше се прибрал от Централното училище в пет без двайсет, след репетиция на оркестъра, прекъсната поради лошото време. Смъкна мокрото си дънково яке и го закачи в дрешника. Събу подгизналите си маратонки.
— Ту-у-у-ук съм — извика той, имитирайки малкото момиче във филма „Полтъргайст“.
Никой не му отговори.
Знаеше, че родителите му са у дома, защото лапите светеха и вратата беше отключена. Напоследък повече работеха вкъщи. Правеха някакво изследване за „Ню Уейв“ и имаха възможност да изкарат работния си ден на двата терминала горе, без да ходят до фирмата.
Ранди измъкна една кола от хладилника, отвори я, пийна малко и тръгна към горния етаж да се изсуши и да разкаже на Пит и Марша как е минал денят. Той не им казваше мамо и татко, но те не му се сърдеха. Понякога си мислеше, че са прекалено готини. Караха порше и дрехите им винаги бяха супермодерни. Разговаряха с него за абсолютно всичко, включително и за секс, сякаш бяха негови приятели. Ако той наистина си намереше някоя готина мацка, щеше да се поколебае да я доведе у дома, защото имаше опасност тя да хареса баща му. Понякога си мечтаеше Пит и Марша да бяха дебели и тромави, да се обличаха старомодно и да настояваха да ги нарича „мамо“ и „татко“. И без това надпреварата за оценки в училище беше толкова голяма, че не му се искаше и вкъщи да се съревновава с родителите си.
Когато се изкачи горе, той пак извика.
Все още никой не му отговаряше.
Когато Ранди стигна до открехнатата врата на работния кабинет, по гърба му полазиха тръпки. Той се намръщи, но не спря. Самомнението му на абсолютен непукист не му позволяваше да се плаши.
Прекрачи прага, готов да каже нещо остроумно за мълчанието им, но изведнъж замръзна на място от ужас.
Пит и Марша седяха на противоположните страни на работна маса, където компютърните им терминали бяха с гръб един към друг. Не, те не седяха, те бяха приковани с кабели към столовете, десетки грозни кабели, които излизаха от тях или от машината. Трудно беше да каже точно откъде. Те бяха свързани и с компютрите и най-накрая с пода, в който изчезваха. Лицата им не бяха същите, но слабо напомняха на тях — наполовина от бледа плът, наполовина от метал, с разтопени очи.
Дъхът на Ранди секна.
Залитна назад.
Вратата се трясна зад него.
Полуорганични, полуметални пипала изскочиха от стената. Цялата стая сякаш беше странно оживена. Сякаш стените бяха задръстени с извънземни механизми. Пипалата бяха ловки. Обвиха се около него, притиснаха ръцете му и го обърнаха към родителите му.
Още седяха на столовете си, но вече не с лице към компютрите. Взираха се в него с искрящите си зелени очи, които сякаш кипяха от висока температура, бълбукаха и пулсираха.
Ранди изпищя. Дръпна се, но пипалата го държаха здраво.
Пит отвори устата си и половин дузина сребристи сфери, подобни на големи сачми, изригнаха от нея и удариха Ранди в гърдите.
Момчето усети силна болка, която не продължи повече от секунда. Вместо това тя се превърна в леденостудено, пълзящо по гръбнака насекомо — някакво чувство, което обзе цялото му тяло и се пренесе върху лицето.
Отново се опита да извика. Никакъв звук не излезе от устата му.
Пипалата се вмъкнаха обратно в стената, дърпайки го със себе си, докато гърбът му се прилепи към мазилката.
Студенината нахлу в главата му. Пълзеше бавно.
Отново се опита да изпищи. Този път от устата му се откъсна вик. Пронизителен, електронен звук.
Дора Ханкинс, момичето на рецепцията в голямото фоайе на „Ню Уейв“, беше свикнало да вижда напускащите работа хора към четири и трийсет. Макар официалният край на работния ден да беше пет часа, много от работниците си отработваха часовете у дома със своите лични компютри, така че никой не го спазваше стриктно. Откакто бяха „променени“, нямаха нужда от правила, тъй като всички те работеха за една и съща цел, за Новия свят, който се задаваше, и дисциплината се определяше само от страха от Шедак.
В пет без пет никой не мина през фоайето и Дора започна да се притеснява. Сградата беше странно пуста въпреки стотиците служещи в канцелариите и лабораториите на двата по-горни етажа.