Дойде й безумната идея, че някой стои на площадката горе и държи вратата отворена. Изглежда, очакваше да натисне копчето така, че шумът от автомата да заглуши шума, издаден от него.
Много еманципирани жени не биха си признали уплахата и биха се засрамили от треперенето си. Обаче Теса добре се познаваше. Не се поддаваше на истерия или параноя и нито за миг не се усъмни, че всичко, което беше чула или усетила е наистина, а не някаква изострена от смъртта на Дженис чувствителност. Беше сигурна, че на горната площадка има скрита враждебна сянка. Вместо да натисне бутона за кока-кола и да вземе леда, тя се шмугна бързо и безшумно в коридора на първия етаж.
Окото й улови движение в другия край на коридора. Някой също крадешком се измъкваше през другата врата. Зърна само неясна сянка — беше на прага и всеки момент щеше да се скрие от погледа й.
Вратата леко се затвори след тайнствените преследвачи.
Бяха поне двама души. Предположи, че са мъже, а не жени.
На втория етаж несмазаните панти изскърцаха едва уловимо. Търпението на този, който я причакваше до нейната стая, навярно се беше изчерпало и той вече не се прикриваше.
Теса не можеше да влезе в коридора. Щяха да я притиснат от двете страни.
Въпреки че можеше да изпищи за помощ и да подплаши тези хора, тя се поколеба, тъй като осъзнаваше, че мотелът може да е точно толкова пуст, колкото изглежда. Писъкът може би нямаше да й помогне, а по-скоро преследвачите й щяха да разберат, че знае, че са там и повече няма защо да се крият.
Някой крадешком слизаше по стълбите над нея.
Теса тръгна към източната врата и хукна в мъгливата нощ към рецепцията на мотела.
Офисът бе отворен, окъпан в разтворените в мъглата цветове на розови и жълти неонови светлини, а мъжът зад гишето беше същият, който я беше регистрирал в мотела преди часове. Беше висок, леко напълнял, около петдесетте, гладко избръснат, добре подстриган, обут в измачкани кафяви кадифени панталони и зеленикав пуловер. Той остави списанието, намали музиката, стана и недоумяващо я слушаше, докато тя, почти останала без дъх, му разказа какво се беше случило.
— Е, това не е големият град, мадам — каза той, когато Теса млъкна. — Муунлайт Къв е мирно градче. Тук няма защо да се боите от такива неща.
— Но точно това стана — наблегна тя, нервно поглеждайки навън към обляната от неона мъгла.
— О, сигурен съм, че сте видели и чули някой, но сте се уплашили напразно. Наистина имаме няколко други гости. Точно тях сте чули и видели и те вероятно са отишли за кола или лед, както и вие — бащински усмихнат, обясняваше служителят. — Това място изглежда малко призрачно, когато няма много гости.
— Чуйте, господин…
— Куин. Гордън Куин.
— Чуйте, господин Куин, въобще не беше така. — Теса се почувства малко глупаво.
— Не бих могла да объркам обикновените гости със злосторници. Не съм истерична жена. Тези момчета нямаха добри намерения.
— Е, добре. Струва ми се, че грешите, обаче нека да погледна. — Куин излезе през вратичката на гишето.
— Просто така ли отивате? Без оръжие?
Той се усмихна отново. Както и преди, тя се почувства глупаво.
— Мадам — каза й той, — от двайсет и пет години съм в администрацията на мотела и още няма човек, с когото да не съм се справил.
Въпреки че любезният бащински тон на Куин разсърди Теса, тя излезе с него, без да спори. Мъжът беше огромен, а тя дребна, така че се почувства като дете, чийто баща говори до спалнята, за да му покаже, че под леглото няма чудовище.
Той отвори металната врата, през която Теса беше избягала по северната сервизна стълба. Беше пусто.
Автоматът за безалкохолни напитки бръмчеше. Съдът, който беше оставила, си беше там, пълен с кубчета лед.
Куин пресече малкото пространство до вратата, водеща към коридора за първия етаж, и я отвори.
— Няма никой — каза той, кимвайки към смълчания коридор. Отвори вратата на западната страна и се огледа навън, наляво и надясно. Направи й знак да дойде до прага и настоя да огледа добре.
Тя забеляза тясна пътечка с железни перила, между задната част на сградата и стръмнопускащият се бряг, осветена от уличните лампи. Пълна пустош.
— Казахте, че сте пуснали парите в машината, обаче не сте си взели колата? — попита Куин и остави вратата да се затвори сама.
— Точно така.
— Какво искахте?
— Е… диетична кола.
Той натисна нужното копче и една кутия се изтърколи. Той й я подаде, като добави: