Екранът избледня.
Ломан Уоткинс освободи ръчната спирачка, включи лоста за смяна на скоростите и даде газ към конюшнята на Фостърови, въпреки че се намираше извън границите на града и извън неговия район. Вече не го интересуваха неща като районни ограничения и правни процедури. Той още беше полицай, тъй като тази роля трябваше да играе, докато целият град преминеше през Промяната. Нито едно от старите правила вече не се отнасяше до него, тъй като се беше превърнал в Нов човек. Такова незачитане на закона би го ужасило само преди два месеца, но сега новото му самочувствие и презрението му към старите норми на поведение бяха основните му чувства. През по-голямата част от времето беше без чувства. Ден след ден, час след час ставаше все по-малко емоционален.
От цялата гама на чувствата изпитваше единствено страх. Това се допускаше от новото ниво на съзнанието му. Изпитваше страх, защото той беше средство за оцеляване, много по-сигурно от любовта, радостта или надеждите.
Ето сега беше просмукан от страх, това бе факт. Страхуваше се от регресиралите. Страхуваше се да не би проектът „Муунхок“ да се разкрие пред останалия свят, да се провали и той да загине заедно с него. Боеше се от единствения си господар Шедак. Понякога, за кратко, се боеше и от себе си, боеше се от Новия свят, който се задаваше.
24.
Мууз дремеше в ъгъла на неосветената спалня. От време на време изскимтяваше, сигурно гонеше насън зайци. Беше отлично куче и по-скоро сънуваше, че изпълнява поръчките на господаря си.
Закопчан с коланите за стола, Хари се взираше в окуляра на телескопа и изучаваше гърба на погребалната къща „Калан“ на Джунипър Лейн, където току-що беше влязла катафалката. Виждаше как Виктор Калан и помощникът на гробаря Ней Редлок тикаха тяло в носилка на колела, което бяха свалили от черната катафалка кадилак. Те го бутаха към крилото на сградата, в което се извършваше балсамирането и кремирането. Личеше, че е дребно тяло, толкова малко, че черната пластмасова торба, в която беше закопчано, изглеждаше полупразна. Дали не беше тяло на дете? След това вратата зад тях се затвори и Хари не видя нищо повече.
Понякога успяваше да надникне през двата високи, тесни прозореца в тази зала. Виждаше разхвърляната, наклонена маса, върху която готвеха за оглед и балсамираха мъртвите.
Понякога виждаше повече, отколкото беше нужно, но тази вечер пердетата бяха спуснати и нищо не се виждаше.
Прехвърли вниманието си по на юг, към забулената от мъгла алея, която излизаше между Конквистадор и Джунипър. Не търсеше нищо определено, бавно оглеждаше мястото и изведнъж забеляза две чудновати фигури. Бяха гъвкави и тъмни, тичаха бързо по алеята, докато навлязоха в голямото празно място до погребалната къща. Не бягаха на четири крака, нито пък бяха изправени, въпреки че някак му напомняха на котки.
Това бяха съществата.
Сърцето на Хари лудо заби.
Виждал беше подобни същества три пъти през последните четири седмици, макар че първия път дори не повярва на очите си. Те му се видяха така забулени в тайнственост, толкова странни, че приличаха на въображаеми призраци. Ето защо той ги наричаше „призраците“.
Бяха по-бързи от котки. Стрелнаха се и изчезнаха от полезрението му. Скриха се в тъмнината, преди да превъзмогне удивлението си и да ги проследи с поглед.
Хари претърси с телескопа мястото от край до край, като се взираше в половинметровата трева. Храстите също представляваха убежище. Бодлива зеленина и няколко групи дървета спъваха и задържаха мъглата, като да беше памук.
Ето ги! Две свити сенки. С големината на човек. Само малко по-светли от нощта. Без определени черти на лицето. Бяха се свили в сухата трева в центъра на празното място, точно на север от огромната ела, която разстилаше клоните си като навес над половината от мястото.
Треперещ от възбуда, Хари ги взе на фокус. Очертанията на „призраците“ станаха по-ясни. В контраст с нощта около тях телата им изглеждаха по-бледи. Още не можеше да ги види добре заради мъглата.
Въпреки че беше много скъп и труден за намиране, той мечтаеше за бинокъл с инфрачервени лъчи за нощно виждане, които военните използваха от години. За подобен съвършен уред нощната тъмнина не беше пречка. Обикновено светлината беше достатъчна за целите на Хари, тъй като наблюдаваше добре осветени помещения, но за да изучи ловките и гъвкави „призраци“, му беше нужна прецизна техника.
Сенчестите фигури се огледаха на запад към Джунипър Лейн, след това на север към „Калан“. Те се озъртаха с котешки движения, въпреки че очевидно не бяха от котешкото семейство.