Преди няколко години Теса беше в Северна Ирландия, за да направи филм за безкрайното и ненужно насилие там, за безбройните „мъченици“, католици и протестанти. Беше на гробището. Тук за мъртъвците битката беше приключена. Изведнъж тълпата се преобрази, превърна се в глутница диваци. Бяха се стекли от църковния двор към близките улици и скоро попаднаха на двама цивилни британски офицери, обикалящи квартала в кола без знаци. Множеството беше спряло колата, беше я обградило, беше разбило стъклата. След това измъкнаха жертвите си на паважа. Техническите сътрудници на Теса веднага избягаха, но тя се втурна между биещите се тела, с камерата на рамо и през обектива видя пропадането в самия ад. С подивели очи, разкривени от ярост и омраза лица, напълно забравили скръбта си, обзети от кървава омраза, оплаквачите без умора ритаха падналите на паважа британци. После ги изправиха на крака, продължиха да ги удрят и мушкат с ножове, блъскаха ги, докато им счупиха гръбнаците и им пукнаха черепите. После ги хвърлиха на паважа, ритаха ги, пак ги мушкаха, макар че те отдавна бяха мъртви. С дюдюкания и викове, с псувни като рояк лешояди блъскаха вече разкъсаните тела. Повече напомняха на демони, излетели от ада, дошли не само да пируват с плътта им, но горящи от желание да разкъсат гърдите им и да изтръгнат душите им. Двама от тези обезумели хора бяха забелязали Теса, бяха изтръгнали камерата й и я бяха стъпкали. За един ужасяващ миг си помисли, че ще разкъсат и нея в яростта си. Двамата се бяха надвесили, сграбчили дрехите й. Лицата им бяха така изкривени от омраза, че повече приличаха на чудовищата, изсечени на фриза на катедрала, не на човешки лица. Бяха изгубили човешкото и бяха отприщили дивашкото, закодирано в гените им от древни времена.
— Не, за Бога, не! — беше извикала тя. — В името Божие, не!
Вероятно споменаването на Бога или просто звукът на човешка реч, а не на животински рев, ги накара да я пуснат. Тя се възползва и изпълзя, стана, промуши се през тълпата и избяга.
Онова, което сега чуваше в другия край на коридора в мотела, беше нещо подобно, или по-лошо.
33.
Плувнал в пот, макар парното отопление на колата да беше изключено, все още стряскан от всеки порив на вятъра, Сам набра точка „Б“ от допълнителното меню, която представи промените, предвидени да започнат от 6 ч. тази сутрин до осемнайсет часа вечерта. Тези имена бяха предшествани от заглавие: „ПЛАНИРАНИ 450 бр. ВИДОИЗМЕНЕНИЯ“. Името на Хари Талбот не фигурираше и в този списък.
Точка „В“ сочеше, че от шест часа вечерта във вторник до полунощ в същия ден бяха планирани 274 броя видоизменения. Най-после на третата и последна страница се показаха името и адресът на Хари Талбот.
Сам събра наум числата, споменати за всеки от трите периода, включващи Промяната, 380, 450 и 274. Разбра точния брой на предстоящите видоизменения — 1104. Това число, сумирано с 1967, даваше сбора 3071, колкото вероятно беше цялото население на Муунлайт Къв.
Следващият път, когато часовникът извести полунощ (след по-малко от двайсет и три часа), целият град щеше да бъде видоизменен, без значение какво точно означаваше това.
Изключи допълнителното меню и тъкмо се канеше да изключи мотора на колата и да излезе навън, на дисплея се появи думата „ВНИМАНИЕ!“ и екранът започна да примигва. Сам се изплаши, тъй като беше сигурен, че са го открили. Трябва да бе задействал някакъв сигнал в програмата.
Вместо да отвори вратата и да побегне, той остана пред екрана още няколко секунди, воден от любопитство.
ТЕЛЕФОННА ПРОВЕРКА РАЗКРИ АГЕНТ В МУУНЛАЙТ КЪВ;
МЯСТО НА ЗАСИЧАНЕ: ТЕЛЕФОННА БУДКА,
ДО БЕНЗИНОСТАНЦИЯ „ШЕЛ“ НА ОУШЪН АВЕНЮ.
Съобщението се отнасяше до него, макар да не знаеха сегашното му местоположение. Очевидно онези типове бяха свързани с данните на телефонната компания и периодично ги проверяваха, за да видят кой какви обаждания е осъществявал, включително и от уличните телефони, които при нормални условия би трябвало да са сигурни за таен агент. Явно бяха параноици в манията си да вграждат максимална сигурност в електронните си играчки.
ВРЕМЕ НА ОБАЖДАНЕ: 7:31 ВЕЧЕРТА,
ПОНЕДЕЛНИК, 13 ОКТОМВРИ.
Поне не бяха в ежеминутна връзка с телефонната компания. Техният компютър проверяваше телефонните бази с данни в строго програмиран срок, сигурно на всеки четири, шест или осем часа. Иначе отдавна щяха да го търсят, още след разговора му със Скот тази вечер.