Очакваше стените да се издуят и да се втечнят както във филмите на ужасите, обаче те бяха солидни, здрави, а цветовете около нея бяха прекалено ярки и реални, за да си мисли, че е сън.
Бясно заобува чорапи и обувки, изнервена, чувстваше се уязвима, както от голотата си преди малко. Сякаш облеклото беше броня срещу смъртта.
Тя пак чу същите гласове, но вече не долитаха от дъното на коридора. Бяха тук, до нейната врата. Все по-близо. Поиска й се вратата да имаше една от онези шпионки, използвани в Европа, през които можеше да погледне.
Долу, на прага, имаше пукнатина, широка около сантиметър, така че Теса легна по корем и се втренчи в коридора. От неудобната си позиция забеляза нещо да притичва с бясна скорост край вратата, ала не успя да го види добре. Все пак зърна краката му, което й стигаше, за да промени коренно представата си за това, което ставаше. Това тук не беше проява на нисшата човешка природа както кървавата баня, от която едва не пострада в Северна Ирландия. Това беше по-скоро взривяване на реалността, внезапно преобразяване на нормалния свят в друг, населен от чудовища.
Краката им бяха космати, с тъмна груба кожа и плоски ходила. Бяха удивително дълги, с много гъвкави пръсти, които служеха като пръсти на ръце.
Нещо удари силно вратата.
Теса скочи на крака и излезе от антрето.
Подивели гласове изпълниха коридора. Същата странна смесица от остри животински звуци, накъсани от припрени, задъхани части от думи.
Заобиколи леглото, втурна се към прозореца, отключи го и плъзна подвижното крило встрани.
Вратата пак се разклати. Трясъкът беше толкова силен, че на Теса й се стори, че се намира в барабан. Вратата нямаше да рухне така лесно, както на съседите й, тъй като беше залостена, но едва ли щеше да издържи дълго.
Теса седна на перваза, провеси крака и погледна надолу. Мократа от мъглата пътечка блестеше, осветена от мътните, нощни лампи на около четири метра под прозореца. Щеше да скочи лесно.
Пак заблъскаха вратата. Още по-силно. Разхвърчаха се трески. Теса се отблъсна от перваза и се приземи на мократа пътечка, като само се подхлъзна леко, без да падне.
Чу, че в стаята й дървото още по-силно изтрещя и металът на бравата зловещо изскърца, което й подсказа, че всеки момент ще влязат.
Намираше се близо до северния край на сградата, където нещо й се привидя в тъмнината. Възможно беше това да е само облак от мъгла, понесен на изток от вятъра, но не й се щеше да рискува, затича се на юг, оставяйки огромния мрачен океан зад себе си.
Докато стигна до края на сградата, чу трясъкът от разбитата врата, последван от воя на глутницата, която я търсеше.
35.
Не беше възможно Сам да излезе от патрулната кола, без да привлече вниманието на Данбери. Имаше четири полицейски коли, така че шансът да остане незабелязан, ако останеше в колата, беше около седемдесет и пет процента. Той се смъкна надолу в шофьорската седалка, колкото беше възможно, и облегна глава на арматурното табло.
Данбери спря до следващата кола. Сам направи усилие, за да може да погледне през прозореца откъм пасажерската седалка. Видя как Данбери отключва вратата на другата кола. Помоли се на Бога полицаят да остане гърбом, тъй като вътрешността на колата, в която беше скрит, се осветяваше от лампите на паркинга. Дори ако Данбери само погледнеше към него, щеше да го види.
Полицаят влезе в другия черно-бял автомобил и тресна вратата. Сам въздъхна с облекчение. Данбери бавно излезе от общинския паркинг и бързо изчезна.
Въпреки че страшно му се искаше пак да съедини жиците, за да включи компютъра и да разбере дали Уоткинс и Шедак все още разговарят, знаеше, че повече не можеше да остава. С разгорещяването на гонитбата службите на полицията в кметството със сигурност щяха да се размърдат.
Не искаше да разберат, че е бърникал в компютърът им или че е видял разговора на дисплея. Колкото по-голям невежа го смятаха, по-малко рафинирани щяха да бъдат методите им на преследване. Сам сръчно върна всичко на място, както си беше. Излезе и заключи вратата.
Не желаеше да напусне мястото по алеята, тъй като от единия или другия й край можеше да се появи патрулна кола и да го освети с фаровете си. Вместо това побягна по тясната пътечка в паркинга и отвори една врата в простата ограда от ковано желязо. Влезе в задния двор на стара къща във викториански стил, чиито собственици бяха оставили храстите да си растат на воля. Мина тихо край къщата, през предната поляна и се отправи към Пасифик Драйв, една пресечка на юг от Оушън Авеню.