Тишината на нощта не беше нарушена от сирени. Не чу викове, тичащи стъпки или крясъци на ужас. Но беше сигурен, че е разбудил многоглавото чудовище и тази особено опасна ламя вече го търсеше из целия град.
36.
Майк Пайзър не знаеше какво да прави, беше изплашен, объркан и не можеше да мисли ясно. Въпреки, че беше крайно наложително да мисли като човек, дивата му, животинска природа надделяваше. Мозъкът му работеше бързо, беше остър, но не можеше да задържи в паметта си последователността на мислите повече от няколко минути. Светкавично мислене, мълниеносно мислене не разрешаваше подобен проблем. Обаче възможностите му за съсредоточаване на бяха такива, както преди.
Когато най-после успя да спре писъците си и да стане от кухненския под, прекоси неосветения хол и влезе в тъмната трапезария, оттам в антрето пред банята, след това в самата баня, движейки се повече на четири крака, без да може да се изправи. В банята, където единствено бледата лунна светлина се процеждаше през малкия прозорец, сграбчи ръба на мивката и се втренчи в огледалото над шкафчето за лекарства. Там съзря само неясно отражение на образа си.
Искаше му се да вярва, че отново ще приеме предишния си вид, че видоизменената й външност е просто някаква халюцинация. Да, искаше да вярва в това, много искаше да вярва, макар че не можеше да се изправи, макар че виждаше неестествено удължените си пръсти, странната форма на врата си и странния начин, по който гърбът му се сливаше с бедрата. Нужна му беше вяра.
„Запали лампата“ — си каза той.
Не можеше.
„Запали я!“
Страх го беше.
Но беше длъжен да я запали и да се погледне.
Сграбчил мивката, не можеше да се помръдне.
„Запали лампата!“
Вместо това се наведе към тъмното огледало и се взря в неясното отражение, където странните му очи блестяха с фосфоресциращ пламък.
„Запали лампата!“
Измяука леко от страх и мъка.
„Шедак“ — каза си той. Трябва да намери Шедак. Том Шедак знае какво да направи. Шедак беше надеждата му, сигурно единствената.
Пусна мивката, свлече се на пода, изскочи от банята и тръгна към спалнята, към телефона на нощната масичка. Докато вървеше, шепнеше с гръден, дрезгав, пронизителен глас едно име, сякаш то беше магическа дума, ключ за спасението му: „Шедак, Шедак, Шедак…“
37.
Теса Локланд се скри в една денонощна пералня на самообслужване съвсем близо до Оушън Авеню. Искаше да се приюти на светло, където нямаше сенки. Беше сама в пералнята. Седна на изподраскан пластмасов стол. Загледа се в кръглите, стъклени отвори на сушилните, като че ли можеше, осенена свише, да разчете там послание за спасението си.
Като документалист умееше да усеща нюансите и тоновете в живота, тъй като това правеше филма достоверен. Затова сега безпогрешно забеляза сенките на тъмнината и смъртта и незнайните сили, действащи в този изтормозен град. Странните същества в мотела вероятно издаваха онези звуци, които беше чула на плажа. Без съмнение сестра й беше убита от същите същества, без значение кои бяха те. Значи точно затова властите така много настояваха Марион да одобри кремацията на тялото на Дженис, не защото онова, което беше останалото от него, е било разрушено от морската вода и изядено от рибите, но главно защото кремацията щеше да прикрие раните, които биха провокирали неудобни въпроси при евентуална аутопсия. Забеляза също занемарените витрини и общия външен вид на Оушън Авеню. Рафтовете за витрините бяха празни, липсваше оживление, което беше необяснимо за град, където нямаше безработица. Беше забелязала мрачната външност на хората по улиците, както припряността им и тяхната целенасоченост, доста странна за спокоен, крайбрежен град.
Все пак нямаше правдоподобно обяснение защо полицията иска да скрие причината за убийството на Дженис. Или пък защо градът беше затънал в икономическа депресия въпреки просперитета си. Или какви бяха онези кошмарни същества в мотела. Нюхът й към нещата разкриваше някои истини, но умението й да ги разпознава не означаваше, че ще намери отговорите и че ще разкрие загадките, които се криеха зад всичко това.