Прерови жабката и джобовете на вратите с надеждата да намери храна, защото много хора държаха там шоколадчета, ядки или някакви пръчици за закуска. Макар да беше закусвала следобеда, докато още беше в килера, от десет часа не беше хапвала нищо. Стомахът й се свиваше от глад. Нямаше надежда да намери фунийка с течен шоколад или сандвич с желе, но поне намери дъвка и един зелен марципан, забутан под прашната седалка.
В другата кола откри два шоколада с лешници.
— Господи, благодаря ти!
Изяде бързо първия шоколад, но следващия погълна на малки хапки, като го остави да се разтопи в устата си.
Ядеше и размишляваше как да се вмъкне в Муунлайт Къв. Съставяше си план за действие.
Обичайното време за лягане беше отдавна минало и изтощена от безкрайната гонитба и огромното физическо напрежение, просто искаше да остане в колата и да поспи няколко часа, преди да изпълни плана си. Прозя се и се отпусна в седалката. Всичко я болеше, очите й натежаваха като тежки монети.
Картината на собствената й смърт, която изникна в съзнанието й, беше така тревожна, че тя стана и излезе. Ако заспеше в колата, нямаше да се събуди, докато някой не я откриеше сутринта. Сигурно хората, които държаха колите си в този гараж, бяха видоизменени като родителите й. В такъв случай беше обречена.
Навън, трепереща от щипещия студ, Криси се върна обратно до черния път и зави на север. Мина край още две смълчани къщи, през още една горичка и стигна до четвъртата къща, пак едноетажна, с покрив от червени керемиди, облицована с червено дърво.
Познаваше хората там. Господин и госпожа Юлан. Госпожа Юлан продаваше на лавката в училище, а господин Юлан беше градинар и имаше много ангажименти в града. Рано всяка сутрин господин Юлан влизаше в града с белия си камион, натоварен с косачки за трева, резачки за храсти, лопати, чувалчета с тор и всичко необходимо на един градинар. Оставяше госпожа Юлан в училище и отиваше да си гледа работата. Криси реши, че може да намери място, за де се скрие в каросерията на камиона, която беше покрита. Сгуши се между градинарските принадлежности на господин Юлан.
Камионът беше в отключения гараж на Юланови. Това си беше провинция, все пак тук хората си имаха доверие. Това беше добре, обаче даваше предимство на преследвачите й.
Криси рискува и запали осветлението във фургона на камиона. Светлината не можеше да се забележи от къщата. Тя внимателно се промъкна между градинарските принадлежности, натрупани до задната врата. На гърба на шофьорската кабина наред с две двайсеткилограмови торби с тор, стръв за риба и пръст за саксии бяха наредени сгънати найлонови торби, в които господин Юлан прибираше окосената трева. Можеше да използва някои от тях като дюшек, други като одеяла, за да преспи до сутринта, свита между торбите.
Направи си гнездо сред чувалчета, които леко я бодяха. От дългата употреба те бяха напоени с мириса на прясно окосена трева. След малко се стопли и за пръв път се почувства уютно.
„И докато нощта напредва — мислеше малката Криси, — човешката миризма ще се слее с мириса на трева. Така хитро ще се прикрия от преследващите ме извънземни. Кой знае, може да бяха вампири! Те душеха миризмите не по-зле от хрътките.“
39.
Сам реши да се скрие в неосветения двор на началното училище. Седна на една от люлките, хвана се с две ръце за веригите, полюля се малко, докато премисляше възможностите си.
Не можеше да избяга от Муунлайт Къв с кола. Наетата кола беше в мотела, където щяха да го арестуват, ако си покажеше носа. Можеше да открадне кола, но си спомни разговора от компютъра, когато Ломан Уоткинс беше наредил на Данбери да блокира Оушън Авеню и щатското шосе. Досега сигурно бяха завардили всички изходи.
Можеше да върви пеша, сменяйки улиците до самия край на града, след това да мине през гората до магистралата. Обаче Уоткинс беше споменал също и за ограждането на цялата околност с постове, за да пресрещнат Фостъровото момиче. Макар да се доверяваше на инстинкта си за оцеляване, Сам не беше се промъквал под прикритие от войната, преди двайсет години. Ако имаше постове около града, очакващи момичето, много вероятно беше Сам да налети на някой от тях.
Готов беше да рискува, но не трябваше да го хванат, преди да успее да доложи в бюрото и да поиска спешна помощ. Дори ако попълнеше статистиката на смъртните случаи в този град — първенец по смъртни случаи в света, с още един, Бюрото ще изпрати нови хора на негово място. Истината щеше да излезе наяве, но сигурно твърде късно.