Докато тичаше през бързо оредяващата мъгла, разнасяна от вятъра, спомни си за разписанието, което видя на видеодисплея. През следващите двайсет и три часа всеки един гражданин щеше да бъде видоизменен. Да се стигне до истината в Муунлайт Къв нямаше да е по-лесно от разчупването на безконечна серия от заварени с лазер титанови кутии, подредени като китайски кръстословици.
Най-добре беше да се добере до телефон и да се обади в бюрото. Телефоните в Муунлайт Къв бяха компрометирани, ала много не го беше грижа дали ще запишат разговора му и дали ще го запишат на компютъра. Трябваха му само трийсет секунди или една минута разговор със службата и големи подкрепления щяха да тръгнат на помощ. Дотогава щеше да му се наложи да бъде в движение и да избягва полицаите няколко часа, докато не пристигнеха други агенти.
Не би могъл просто да отиде до някоя къща и да поиска да ползва телефона, защото не знаеше на кого можеше да се довери. Мори Стейн беше казал, че след ден-два, прекарани в града, човек придобива параноидното чувство, че е следен навсякъде и където и да отиде, ръката на Големия брат все ще го достигне. Сам почувства пристъп на параноя, който премина в състояние на непрекъснато напрежение и подозрение, които той познаваше от бойното поле в джунглата отпреди две десетилетия.
Сети се за една телефонна будка. Не, не беше същата при бензиностанцията „Шел“, от която се беше обадил преди това. Един издирван човек не трябва да се връща към вече посещавани от него места.
От разходките си в града помнеше още един или два улични телефона. Стана от люлката, мушна ръце в джобовете на якето си, сви рамене срещу мразовития вятър и тръгна през училищния двор към съседната улица.
Замисли се за Фостъровото момиче, за което Шедак и Уоткинс разговаряха. Коя ли беше? На какво беше станала свидетелка? Подозираше, че тя е ключът към разгадаването на тази мистерия. Навярно можеше да обясни какво значи изразът „видоизменение“.
40.
Стените сякаш кървяха, червена течност браздеше бледожълтата боя.
Изправен в същата стая на „Къв Лодж“, Ломан Уоткинс се ужаси от клането, но същевременно бе погъделичкан от едно странно чувство.
Тялото на госта беше проснато до разхвърляното легло, безобразно изпохапано и разпокъсано. Отвън пред стаята в още по-плачевно състояние лежеше мъртва жена — алена купчина върху оранжевия килим в коридора на втория етаж.
Въздухът беше напоен с вонята на кръв, жлъчна течност, изпражнения и урина — смес от миризми, с които Ломан свикваше, тъй като жертвите на регресиралите се появяваха час след час, ден след ден. Обаче този път, както никога преди това, през отвратителната миризма долови мамеща сладост. Пое дълбоко дъх, без да осъзнава защо така му допада. Но не можеше да я забрави или да устои на нейната привлекателност така, както хрътката не устоява на мириса на лисица. Не само че беше привлечен от нея, но се стресна от реакцията си. Кръвта в жилите му сякаш ставаше по-студена и удоволствието от вдишването на миризмата като биологичен процес стана по-голямо.
Бари Шолник, офицерът, изпратен от Ломан в мотела да задържи Сам Букър, пръв видя тази ужасна картина. Сега се беше изправил в ъгъла до прозореца, загледан в мъртвеца. Той пристигна преди другите. Беше тук вече половин час, достатъчно дълго, за да свикне с гледката и да наблюдава жертвите с безпристрастността на полицай, като че ли мъртвите разкъсани тела бяха просто част от мебелировката. Въпреки това Шолник не можеше да вдигне очи от изкорменото тяло, опръсканите с кръв изпочупени мебели и окъпаните в кръв стени. Сякаш беше наелектризиран от насилието.
„Ненавиждам това, в което са се превърнали регресиралите, и това, което правят“ — помисли си Ломан, но по свой начин също им завиждаше за голямата свобода. Страхуваше се, че нещо вътре в него, както сигурно във всички хора от Новата раса, му заповядва да се присъедини към регресиралите. Отново, както в дома на Фостърови, Ломан изпита чувство не на въздигане, както беше проектирал Шедак, а на регресия към диво състояние. Жадуваше да стигне до онова ниво на съзнанието, в което нямаше да го безпокоят мисли за смисъла и целта на живота. Искаше да достигне равнище на мислене, където интелектуалното предизвикателство няма да го има, където ще бъде същество, чието съществуване ще се определя почти изцяло от сетивата му, където всяко решение ще се взема на базата на онова, което му доставя удоволствие. Да достигне едно състояние, необезпокоено от сложни мисли. Боже, ако можеше да бъде освободен от товара на цивилизацията и висшия разум!