— Поне имаме представа как изглежда — каза Ломан. — Това ще помогне.
Острите, сурови черти на Трот не можеха да изразят по-нежни емоции, като удоволствие или любов, ала бяха прекрасен израз на животинския глад и на жаждата за насилие, които се надигаха дълбоко в него.
— Искаш да я хванем?
— Да. Всъщност тя не знае много, но все пак достатъчно. Знае, че двойката, отседнала до нея, е била нападната и ликвидирана и сигурно е видяла някой от регресиралите.
— Сигурно регресиралите са тръгнали след нея през прозореца и са я хванали — предположи Амберлей. — Може да открием тялото й навън на територията на мотела.
— Възможно е — съгласи се Ломан. — Обаче ако не го намерим, трябва да я потърсим и да я хванем. Обади ли се на Калан?
— Аха — отвърна Амберлей.
— Това място трябва да се подреди — нареди Ломан. — Не трябва да затваряме очи до полунощ, преди всеки жител на града да премине през Промяната. След това, когато всичко в Муунлайт Къв се оправи, можем да започнем търсенето на регресиралите и да ги ликвидираме.
Трот и Амберлей срещнаха погледа на Ломан, след което двамата се спогледаха. От погледите, които си размениха, Ломан изпита мрачно усещане, че те всъщност бяха жертви на дивия повик към онова необременено, примитивно състояние. Чувстваха го всички, но никой не смееше да изрази опасенията си на глас, защото да си признаят страха беше равнозначно да признаят, че проектът „Муунхок“ беше една голяма грешка.
41.
Майк Пайзър чу телефонния сигнал и зашари с ръка по бутоните, но те бяха прекалено малки и близко един до друг за животинските му нокти. Смътно схващаше, че не може да се обади на Шедак, че не смее да се обади на Шедак, макар че именно той беше неговият създател. Съзнаваше, че този път Шедак ще го помисли за дезертьор, тъй като беше регресирал. Или ще го затвори в лаборатория и ще се отнася към него с особена нежност, като тази на препаратора към жертвата си, или ще го унищожи заради заплахата, която той представляваше за нормалния ход на Промяната в Муунлайт Къв. Пайзър нададе писък, породен от безизходицата. Изскубна телефона и го запрати в огледалото на гардероба.
Внезапната промяна на отношението му към Шедак като към мощен враг, а не като към приятел и наставник, беше последната ясна и рационална мисъл на Пайзър. Страхът му беше нещо като капан, който се отвори и го хвърли в бездната на примитивното, на дивото съзнание, отприщено в него за наслада от нощния лов. Вървеше напред-назад из къщата ту като обезумял, ту с мудността на костенурка, без да знае защо настроението му се променя така рязко — ту силно се вълнуваше, ту беше потиснат, ту го раздираха животински страсти. Воден беше повече от чувствата, отколкото от интелекта си.
Облекчи се в ъгъла на гостната, помириса урината си, след това отиде в кухнята да търси още храна. От време на време мозъкът му се проясняваше и той се опитваше да върне тялото си в нормален вид, но тъй като собствената му тъкан не се поддаваше на желанието му, отново потъваше в мрака на животинското си съзнание. На няколко пъти главата му беше достатъчно бистра, за да оцени иронията на превръщането — вместо да бъде въздигнат до положението на свръхчовек, той беше деградирал до животно. Тази мисловна нишка не се задържа дълго и Пайзър се зарадва на новото си поредно пропадане в бездната на дивите страсти.
От време на време, когато погледът му за малко се проясняваше, виждаше отново Еди Валдоски, нежното момче, и се опияняваше от спомена за кръвта му, сладката кръв, димяща на студения нощен въздух.
42.
Макар че беше физически и умствено изтощена, Криси не можа да заспи. Сгушена между чувалчетата в задната част на камиона на господин Юлан, беше на границата между съня и бодърстването, със силното желание да се отпусне и да заспи.
Чувстваше се непълноценна, сякаш не беше свършила нещо, което беше по силите й. Най-после се разплака. Заровила лице в чувалчетата с дъх на сено, тя хлипаше, което не беше правила от бебе. Плачеше за майка си и баща си, навярно загубени за нея завинаги, не покосени от смъртта в пълния смисъл на думата, а превзети от нещо нечисто, нечовешко, сатанинско. Плачеше за загубеното си юношество, за пропуснатата езда по крайбрежните ливади, за приятните часове с книга в ръка на плажа. Всичко това беше разбито докрай. Плачеше за нещо друго, загубено от нея, нещо неясно, което тя не можеше да назове. Струваше й се, че беше нейната невинност или може би вярата й в тържеството на доброто над злото.