Бързо прекоси половината помещение. От дясната му страна имаше сушилни апарати, в средата два реда перални машини, наредени с гръб една към друга, няколко стола до пералните, още до лявата стена, до автоматите за дъвка и прах за пране. Стигна до гишето за сгъване на прането и разбра, че мястото не е пусто. Една дребна блондинка в избелели джинси и син пуловер беше седнала на един от жълтите пластмасови столове. Нито един от сушилните или пералните апарати не работеше, а жената не носеше кошница с пране.
Сам се стресна от присъствието й — жив човек посред зловещата нощ. Закова се на място и примигна.
Тя седеше на края на стола явно напрегната. Ръцете й бяха стиснати в скута. Сякаш не смееше да диша.
Разбрал, че я е изплашил, Сам каза:
— Съжалявам.
Тя го стрелна с поглед, сякаш беше зайче, изскочило пред лисица.
Съзнаващ, че погледът му сигурно гори и външно е разтревожен, той добави:
— Не съм опасен.
— Те всички казват така.
— Кои са тези „те“?
— Но аз съм.
Попита объркан:
— Вие сте какво?
— Опасна.
— Наистина ли?
Тя стана на крака.
— Имам черен колан.
От дни насам на лицето на Сам се появи истинска усмивка.
— Можете да убивате само с ръцете си?
Бледа и трепереща, тя се загледа в него за малко. Когато заговори, пролича сдържаният й гняв:
— Ей, задник, я не ми се подигравай. Така ще те натупам, че като си тръгнеш, ще дрънчиш като счупена латерна!
Най-сетне, впечатлен от избухливостта й, Сам започна да осъзнава наблюденията, които беше направил. Нито един от апаратите не работеше. Тя не носеше кошница за пране. Не носеше прах за пране или шише с перилен препарат.
— Какво има? — попита той, станал внезапно подозрителен.
— Ако стоиш далеч от мен, няма да стане нищо.
Запита се дали тя знаеше нещо за местните полицаи, които бяха по петите му. Това беше налудничаво. Откъде ли ще знае?
— Какво правите тук, щом не носите дрехи за пране?
— Защо ти е да знаеш? Да не е твоя тая дупка? — попита тя.
— Не. Сигурен съм, че не е и ваша.
Тя се облещи срещу него.
Той бавно я огледа и чак сега забеляза колко е привлекателна. Очите й бяха ясносини като юнско небе, кожата чиста, като летен въздух. Изглеждаше не на мястото си на този мрачен октомврийски бряг, още повече във влажната пералня, в един и трийсет сутринта. Наред с красотата й забеляза и други неща — силният страх, стаен в очите й, бръчките около тях и стиснатите устни. Този страх беше твърде голям, за да бъде породен единствено от присъствието му. Ако беше висок един и деветдесет и тежък сто килограма татуиран мотоциклетист с пистолет в едната ръка и десетинчов нож в другата, ако беше нахълтал в пералнята, ревейки сатанински химни, безкръвната й бледност и страхът в очите й щяха да бъдат разбираеми. Ала той беше само Сам Букър, чиято най-привлекателна черта на агент бяха голямото му добродушие и ореолът от спокойствие.
Разтревожен от нейното безпокойство, каза:
— Идвам за телефона.
— Какво…
Сам посочи монетния апарат.
— Да — каза тя, сякаш потвърждаваше, че е телефон.
— Дойдох да се обадя.
— Аха.
Без да сваля поглед от нея, отиде до апарата, пусна четвърт долар, но не получи сигнал. Върна монетата, опита отново. Нямаше късмет.
— Проклятие! — изръмжа той.
Блондинката се беше запътила към вратата. Закова се на място, сякаш се боеше, че той ще се втурне към нея и ще я повали на земята, ако се опита да излезе.
Атмосферата в градчето беше породило у Сам силна параноя. Все повече през последните часове си мислеше, че всеки в този град е негов потенциален враг. Изведнъж усети, че поведението на тази жена се дължеше на състояние подобно на неговото.
— Да, разбира се, та вие не сте оттук, от Муунлайт Къв?
— Е, и?
— И аз не съм.
— И какво от това?
— Сигурно сте видели нещо.
Тя го погледна.
Сам добави:
— Видели сте нещо и ви е страх. Хващам се на бас, че имате основание!
Беше готова да се затича към вратата.
— Чакайте малко — произнесе бързо той. — Аз съм от ФБР. — Гласът му леко потрепери. — Честна дума.