44.
Тъй като Томас Шедак беше нощна птица и предпочиташе да спи през деня, сега той се намираше в кабинета си, облицован с дъбова ламперия, облечен в сиви спортни дрехи и работеше върху точка от проекта „Муунхок“ на компютърен терминал. Еван, нощният му слуга, позвъни и му съобщи, че Ломан Уоткинс чака пред входната врата.
— Изпрати го в кулата — нареди Шедак. — След малко ще дойда.
Напоследък носеше само спортни екипи. В гардероба си имаше повече от двайсет — десет черни, десет сиви и няколко в морскосиньо. Бяха по-удобни от другите дрехи, спестяваха времето, което би изгубил, ако всеки ден трябваше да мисли за тоалета си, едно от нещата, които не умееше. Модата не го вълнуваше. Освен това не беше със стандартни размери — големи крака, тънки бедра, издути колена, дълги ръце, кокалести рамене. Беше твърде слаб, за да изглежда добре дори в превъзходно скроен костюм. Когато се налагаше да облече сако и панталон, те или висяха на тялото му, или подчертаваха мършавата му конструкция до такава степен, че представляваше реално изображение на Смъртта — един злощастен образ, подсилен от бялата му като вар кожа, почти черната коса и жълтеникавите очи.
Дори на директорските съвети на „Ню Уейв“ носеше същото облекло. От всеки типичен гений хората очакваха ексцентричност. И ако плюс това личното му богатство надхвърляше стотици милиони, то всяка ексцентричност се приемаше без забележки.
Ултрамодерната му къща от железобетон, построена на ръба на скалите до северната част на залива, беше още един израз на необичайния му характер. Трите етажа бяха като при пласта на торта, макар че всеки от тях беше различен по големина от другите. Най-големият беше най-отгоре, най-малкият в средата. Те не бяха хармонично разположени, през деня къщата приличаше на гигантска авангардна скулптура.
Кулата сякаш беше изградена от ексцентрични окръжности. Започваше от центъра на третото ниво на къщата и се извисяваше още десет метра нагоре. Не беше кръгла и не напомняше на онези кули, в които принцесите плачеха за потеглилите на кръстоносен поход принцове, или на кулите, където кралете затваряха и измъчваха противниците си. Приличаше на перископ на подводница. До голямата остъклена стая на върха можеше да се стигне с асансьор или по стълби, пълзящи спираловидно от вътрешната страна на кулата около металната шахта, в която се движеше асансьорът.
Шедак нарочно остави Уоткинс да почака десет минути за авторитет, след това взе асансьора, за да отиде при него. Кабината беше облицована с излъскан бронз и въпреки че не се движеше бързо, имаше усещането, че се намира в снаряд.
Беше прибавил кулата към проекта на конструктора просто като приумица, но след това тя се беше превърнала в любимото му място в огромната къща. Оттук наблюдаваше океана на запад, а на изток и на юг се откриваше целият град Муунлайт Къв. Чувството му за превъзходство се подхранваше и от този поглед отгоре върху всички други човешки творения, От това място за трети път в живота си беше видял лунния ястреб. За него това беше знакът, че е предопределен от съдбата да стане най-могъщия човек, стъпвал на земята.
Асансьорът спря. Вратите се отвориха.
Когато Шедак влезе в полутъмната стая, разположена около асансьора, Ломан Уоткинс бързо стана от стола и почтително поздрави:
— Добър вечер, сър.
— Седнете, инспекторе — каза Шедак великодушно, дори малко доброжелателно, но с нотка на превъзходство, което показваше, че точно Шедак, а не Уоткинс определяше взаимоотношенията.
Шедак беше единственото дете на Джеймс Рандолф Шедак, съдия-изпълнител във Феникс, вече покойник. Семейството им не беше богато, макар че произхождаше от горните слоеве на средната класа и това обществено положение, заедно с престижа му като съдия, бяха донесли на Джеймс известност. Също така и власт. Когато беше дете и юноша, Том беше поразен как баща му, политически деец и съдия, използваше властта си не само да придобие богатство, но и да контролира другите. Контролът беше съвършен израз на властта, беше онова, което допадна на Том и точно то от най-ранна възраст го вълнуваше изключително много.
Сега Том Шедак държеше в своя власт Ломан Уоткинс и Муунлайт Къв със силата на богатството си. Той беше главният работодател в града, дърпаше конците на политическата система и три пъти беше видял „лунния ястреб“, вдъхновил проекта „Муунхок“. Но възможностите на Шедак да манипулира хората бяха много по-големи от всичко, което можеше старият Джеймс, когато практикуваше като съдия и ловък политик. Шедак беше господар на живота и смъртта. Ако вземеше решение за унищожение, само след час всички жители в околността щяха да бъдат мъртви. Щеше да ги изпрати в гроба съвсем безнаказано, както може би някой от боговете, който поразява със светкавици създанията си.