— В областния вестник също нямаше нищо за смъртен случай на тази дата — каза Хари.
Теса се намеси;
— И кои са били тези двама души?
— Възможно е да са били гости на града, имали нещастието да се отбият в Муунлайт Къв и да се натъкнат на нещо опасно — каза Сам. — Били са хора, чиято смърт е било лесно да се скрие, за да не може никой да узнае къде са умрели. Ако се направи допитване, ще се разбере, че просто са изчезнали някъде по пътя.
— Следващите бяха Санчес и Бустаманте в нощта на пети — каза Хари, — а след това Джим Армс в нощта на седми.
— Армс се води изчезнал в морето — поясни Сам, като погледна човека в стола.
— Донесоха тялото в „Калан“ в единайсет вечерта. — Хари погледна в тефтера за справка. — Щорите на прозорците в крематориума не бяха дръпнати, така че можех да погледна направо вътре, и то така добре, сякаш бях вътре в самата стая. Видях тялото… боже каква пихтия! Особено лицето. Няколко дни по-късно, когато във вестника се появи историята за изчезването на Армс, познах по снимката, че е същият, с когото подкладоха пещта.
Голямата стая беше потънала в сенки освен тънката струя светлина от джобно фенерче, наполовина прикрита от ръката на Хари, над отвореното тефтерче. Белите му страници сякаш излъчваха собствена светлина, като от книга за магия — бяла или черна.
Лицето на Хари Талбот беше призрачно осветено. Всички бръчици се открояваха и го правеха по-възрастен, отколкото беше. Сам знаеше, че всяка една от тях е следа от трагично преживяване или болка. У него се събуди дълбока симпатия. Не съжаление. Той никога не съжаляваше хората като Талбот. Но Сам разбираше самотата и тъгата на уединения живот на Хари. Сега, когато гледаше този прикован в инвалиден стол човек, Сам се разсърди на съседите му. Защо не са го приобщили към тях? Защо не са го канили на обяд по-често, на празнични увеселения? Защо са го оставили толкова сам, че единствено с телескопа си да може да участва в живота на обществото? Трепна несъзнателно, защото си спомни неспособността си да общува със своя син, което още повече го натъжи. Обърна се към Хари:
— Какво имаше предвид, когато каза, че тялото на Армс е било като пихтия?
— Беше целият накълцан — въобще не приличаше на удавник.
— Накълцан? Какво точно имаш предвид? — попита Теса.
Сам разбра, че тя се е сетила за хората, чиито викове е чула в мотела. Сигурно и за сестра си.
Хари не отговори веднага, после каза:
— Е, видях го на масата в крематориума точно преди да го набутат в пещта. Беше… изкормен. Главата му… почти отрязана. Страхотно… разпокъсан. Изглеждаше така, сякаш под него е избухнала бомба и го е разкъсала.
Всички се умълчаха под въздействието на това описание.
Само Мууз изглеждаше невъзмутим. Той блажено изръмжа, когато Теса го потърка около ушите.
Сам си каза, че не е толкова зле да беше едно по-нисше създание, едно същество, зависещо единствено от инстинкта си, необезпокоявано от сложни чувства. Или пък другата крайност. Един истински интелигентен компютър, съставен само от ум, без други чувства. Двойният товар от емоции и висш разум беше присъщ единствено на човека и точно това правеше живота сложен. Той винаги мислеше за онова, което вършеше, вместо да действа импулсивно, или пък страдаше от скрупули, че не е направил нещо както трябва. Оценките и мислите му неизбежно бяха оцветени от чувствата, като някои от тях бяха подсъзнателни, така че понякога не разбираше защо взема определени решения или защо се държи по определен начин. Обикновено мисленето се засенчваше от чувствата, но ако човек непрекъснато разсъждаваше върху тях, и те се притъпяваха. Опитът му да мисли задълбочено и ясно, беше нещо като каране на колело по въже и жонглиране едновременно.
— След историята за изчезването на Армс във вестника — каза Хари, — очаквах опровержение, но не се отпечата нищо. Точно тогава започнах да разбирам, че странните неща, които се случваха при „Калан“ не бяха само странни, но и престъпни и че полицаите участват във всичко това.
— Паула Паркинс също беше разкъсана — вметна Сам.
Хари кимна.
— Сигурно от нейните добермани.
— Добермани? — за пореден път възкликна Теса.
Още в пералнята Сам й беше казал, че случаят със сестра й е един от многото загадъчни и злополучни случаи, но не се беше впускал в подробности. Сега набързо разказа за Паркинс.