Пак нищо.
Бари Шолник остана в коридора, насочил пушката си към стаята, в която още не бяха влезли. Когато Ломан и Пениуърт се върнаха при него, Шолник отвори вратата с дулото. Когато тя се разтвори широко, той отскочи назад, почти уверен, че нещо ще го удари от тъмнината, макар че нищо не стана. Поколеба се, после прекрачи прага, опипа с една ръка за ключа, намери го и каза:
— О, Господи! — и бързо отстъпи в коридора.
Като надникна през рамото на помощника си, Ломан видя невероятно нещо, сгърчено на пода и притиснато в отсрещната стена. Това беше един регресирал, Пайзър без съмнение, но не приличаше на регресиралия Джордан Куумбс, както очакваше Ломан. Имаха някакво сходство, но не голямо.
Избутвайки Шолник, Ломан влезе в стаята и извика:
— Пайзър?
Нещото в другия край на помещението примигна към него и раздвижи изкривената си уста. С дрезгав, шепнещ, гръден и дивашки изтерзан глас, като на същество без интелект, нещото произнесе:
— …Пайзър, Пайзър, Пайзър аз, аз, … Пайзър, аз… аз…
Мирисът на урина се усещаше и тук, ала другата миризма сега преобладаваше — остра, животинска смрад.
Ломан навлезе по-навътре в стаята. Пениуърт го последва. Ломан спря на четири метра от Пайзър, Пениуърт се приготви да реагира, вдигнал пушката си.
Когато бяха притиснали Джордан Куумбс в разнебитения киносалон на четвърти септември, видът му напомняше донякъде на горила. Майк Пайзър беше доста по-слаб и източен. Облегнат на стената, повече приличаше на вълк, отколкото на шимпанзе. Бедрата му бяха под ъгъл с гръбначния стълб, като не му позволяваха изцяло да се изправи или да седне изправен, и му бяха много по-къси от прасците. Беше покрит с много косми, но не достатъчно, за да образуват козина.
— …Аз Пайзър, аз… аз, аз…
Лицето на Куумбс все пак напомняше на човешко, на примат от по-висш тип — с кокалесто чело, сплескан нос и издадена челюст, скриваща големи, остри зъби като на орангутан. Ужасното превъплъщение на Пайзър по-скоро наподобяваше вълк. Устата и носът му бяха изтеглени напред в муцуна. Масивното чело напомняше челото на шимпанзе, а в кръвясалите му очи, хлътнали в тъмните очни кухини под челото, се четеше мъка и страх, които бяха напълно човешки.
Вдигайки едната си ръка и сочейки към Ломан, Пайзър произнесе:
— …Помогни на мен, помощ, помощ, нещо стана, нещо, нещо… помощ…
Ломан се загледа в тази обезобразена ръка с почуда и страх и си спомни как в дома на Фостърови беше почувствал зова на регресирането и собствената му ръка беше започнала да се променя. Удължени пръсти. Големи, груби кокалчета. Зловещи нокти вместо човешки. По сръчност ръце на човек, но иначе напълно различни.
„Мръсна работа — помисли си Ломан, — тези ръце, тези ръце. Виждал съм ги в някакъв филм или по телевизията, във филма «Воят» с Роб Ботин.“ Беше художникът по специални ефекти, който създаде вампир. Помнеше го, защото Дени полудяваше за такива ефекти преди Промяната. Тези проклети ръце толкова напомняха на ръцете на оня вампир!
Това беше прекалено за него, фантазия, превърната в реалност. Сега, в края на двадесети век науката и технологичният прогрес бяха достигнали онази точка, в която животът на човека ставаше по-хубав, едновременно с това кошмарните сънища се превръщаха в реалност. Пайзър беше един лош, много лош сън, материализирал се в реалния свят. Сега не можеше да избяга от него, като се събуди. Пайзър нямаше да изчезне както чудовищата в призрачните сънища.
— Как мога да ви помогна? — попита предпазливо Ломан.
— Застреляй го — подсказа му Пениуърт.
Ломан отвърна остро:
— Не!
Пайзър вдигна ръката си с извити нокти нагоре, сякаш я виждаше за пръв път. От гърдите му се изтръгна рев, който премина в жалостиво скимтене.
— …Промяна… не мога да се променя, не мога… опитах, исках… не мога, … опитах, не мога…
Шолник се обади от прага:
— Божичко, той не може да се измъкне! Мислех, че регресиралите се изменят по свое желание!
— Така е — каза Ломан.
— Но той не може! — загрижи се Шолник.
— Така казва той — съгласи се Пениуърт с нервен, надебелял глас. — Казва, че не може да се промени.