Ломан каза:
— Може да не може, може и да може. Но останалите регресирали могат, защото ако не можеха, досега щяхме да ги открием. Те се връщат от алтернативния си вид и ходят между нас.
Пайзър сякаш не ги чуваше. Зяпаше ръцете си, издаваше гърлени звуци, ужасен от себе си.
След това ръцете му започнаха да се променят.
— Ето, виждате ли — извика Ломан.
Той никога не беше виждал такава трансформация. Беше обхванат от любопитство, удивление и страх. Ноктите намаляха. Плътта стана като восък, мека и податлива. Издуваше се, пулсираше не от ритъма на кръвта в артериите, а от нещо друго, някак по циничен начин. Приемаше друга форма, сякаш невидим скулптор работеше над нея. Ломан чу как костите щракат и пукат, докато се трансформираха. Плътта се топеше, после се втвърдяваше с гаден, влажен звук. Ръцете започнаха да губят вълчия си вид и станаха почти човешки. По лицето на Пайзър личеше, че човешкият му дух се бори да изгони дивашкото, което се беше вселило у него. Чертите на хищник се стопяваха и на тяхно място се възстановяваше човешкият облик. Сякаш чудовищният Пайзър беше само отражение върху водна повърхност, от която се надигаше истинският Пайзър.
Макар да не беше учен или гений в микроелектрониката, а само полицай с гимназия зад гърба си, Ломан знаеше, че тази бърза, сложна трансформация не можеше да се отдаде единствено на драстично изменения метаболизъм на хората от Новата раса и на способностите им да се самолекуват. Без значение какви количества от хормони, ензими и други биологични вещества се произвеждаха от организма на Пайзър, по никакъв начин костите и плътта не можеха да се преобразяват за такъв драстично кратък срок. За седмици или месеци да, обаче не и за секунди. Сто на сто физиологически това не беше възможно и все пак ставаше. Това означаваше, че друга сила действа в Майк Пайзър, нещо повече от биологични процеси, нещо тайнствено, плашещо.
Изведнъж трансформацията спря. Ломан усети, че Пайзър се стреми към пълно възвръщане на човешкия си образ, стиснал полувълчите си, получовешки челюсти, скърцайки със зъби. С очи, изпълнени с отчаяние и желязна решителност, но без никакъв резултат. За миг беше на ръба да си възвърне човешкото. Сякаш само още малко му трябваше, само още една малка стъпка и той щеше да прекоси границата, след което останалата част от преобразяването му щеше да се осъществи почти автоматично, без излишно напрягане на волята. Но той не премина тази граница.
Пениуърт нададе нисък, приглушен звук, сякаш споделяше мъчението на Пайзър.
Ломан погледна помощника си. Лицето на Пениуърт беше покрито с тънък слой пот.
Ломан почувства, че той също се поти. Струйка пот застана по лявото му слепоочие. Бунгалото беше затоплено, но едва ли се потеше от това. Тази пот беше студена, от страх и от още нещо. Почувства стягане в гърдите, надебеляване на шията, което му пречеше да преглъща, и дишането му се учести, сякаш беше изкачил на един дъх сто стъпала.
С жален, агонизиращ писък Пайзър отново започна да регресира. Костите му шумно се наместваха, плътта му съскаше и ужасното същество пак застана пред очите им. Пайзър отново се превърна в онова, което бяха видели — в отблъскващ звяр.
Едновременно отблъскващ, но и впечатляващ с някаква странна ужасяваща красота. Издадената напред огромна глава беше неестествено наклонена и макар да му липсваше грациозната извивка на човешкия гръбначен стълб, това нещо излъчваше някаква привлекателност.
Стояха мълчаливо.
Пайзър се свлече на земята с наведена глава.
Шолник се обади от прага:
— Божичко, той не може да се измъкне!
Макар проблемът на Пайзър да можеше да се свърже с пропуск в технологията на превръщане от Старомоден в Нов човек, Ломан допускаше, че Пайзър още има силата да се преобразява, да стане човек при по-силно желание, но може би просто не искаше да приеме човешки вид отново. Беше се превърнал в това, защото явно намираше тази алтернативна форма за по-привлекателна от човешкия си вид и не желаеше да я подмени.
Пайзър вдигна глава и погледна към Ломан, после към Пениуърт, към Шолник, най-накрая пак към Ломан. Ужасът от това негово състояние вече не личеше. Сякаш се хилеше срещу тях с изкривената си муцуна. Дивият блясък в очите му ту изразяваше молба, ту хищническа свирепост. Пак издигна ръце пред очите си, сгърчи дългите си пръсти и ги загледа с възхищение:
— …да ловя… ловя… убивам… кръв, кръв, убивам… нужда…
— Как, по дяволите, да го хванем, щом не ни позволява? — запита Пениуърт с особено надебелял леко провлачен глас.