— Бари, спри, за Бога! Не разрешавай да ти се случи! — извика разгорещено Пениуърт. Беше блед и се тресеше. Ломан погледна от Шолник към Пайзър и в погледа му долови същия див огън, който предшестваше регресията.
— …тичай на свобода, на лов, кръв, нужда, кръв…
Кошмарният напев на Пайзър се заби като клин в главата на Ломан и той поиска да се изскубне от него. Обаче… не, не беше като клин! Беше странно мелодичен, проникващ дълбоко. Пронизваше го не като стоманено копие, а като музика. Точно по тази причина искаше това да спре, защото му допадаше, съблазняваше го, подтикваше го да отхвърли грижите и отговорностите си. Караше го да се оттегли от прекалено сложния интелектуален живот и да приеме съществуване, изтъкано главно от физически удоволствия, да приеме различен свят, чиито граници бяха фиксирани от секса и храненето, от тръпката от лова. Животинският напев на Пайзър го теглеше към свят, където споровете се уреждаха главно със сила и в който никога повече нямаше да се тревожи или да се замисля.
— …нужда, нужда, нужда… да убивам…
Тялото на Шолник се наведе напред и гръбначният му стълб се видоизмени. Гърбът му загуби формата си, характерна за човешкия вид. Кожата му стана пореста…
— …ела, бързо, бързо, ловът, кръв, кръв…
И докато лицето на Шолник се преобразяваше, устата му се разчекна невероятно чак до ушите и заприлича на някое вечно ухилено влечуго.
Напрежението в гърдите на Ломан растеше с всяка секунда. Беше разгорещен, подуваше се, жегата напираше отвътре, сякаш метаболизмът му действаше хиляди пъти по-бързо от обикновено, подготвяйки го за преобразяване. „Не!“ Пот се стичаше от него. „Не!“ Стаята му се стори като голям казан, в който вреше, сякаш плътта му вече започваше да се топи.
Пениуърт повтаряше:
— …искам, искам… искам… — ала едновременно с това бясно клатеше глава с желание да отрече каквото иска. Ревеше и трепереше блед като платно.
Пайзър стана от земята и се отлепи от стената. Движеше се плавно и гъвкаво и въпреки че можеше да стои изцяло изправен, в променено състояние беше по-висок от Ломан, едновременно съблазнителна и застрашителна фигура.
Шолник изпищя.
Пайзър оголи страшните си зъби и изсъска към Ломан, сякаш искаше да му каже: „Ела с нас или умри…“
С вик, изразяващ отчаяние и радост, Нейл Пениуърт хвърли пушката си и хвана лицето си с ръце. Сякаш това докосване беше катализатор на алхимична реакция — и двете му ръце и лицето, започнаха да се променят.
У Ломан се надигна гореща вълна и той извика, ала без радостта на Пениуърт и без вика на облекчение на Шолник. Докато все още можеше да се контролира, той вдигна оръжието и изстреля цял пълнител от упор в Пайзър.
Куршумът удари чудовището в гърдите, блъсна го назад към стената на спалнята и причини поток от кръв. Пайзър се свлече долу, скимтящ, задъхан, извиващ се на пода като недоубито насекомо, но не беше мъртъв. Навярно сърцето и дробовете му не бяха достатъчно поразени. Ако в тялото му все още имаше кръвообращение и то снабдяваше клетките с кислород, то той вече се възстановяваше от изстрелите. Неговата неуязвимост беше някак по-голяма от тази на вампирите, тъй като дори и със сребърен куршум не можеше да бъде убит. След миг щеше да стане здрав, както преди.
Вълни от топлина, все по-горещи, минаваха през Ломан. Той чувстваше напрежение отвътре не само в гърдите, но и във всяка част на тялото. Оставаха му секунди с чисто съзнание и със силна воля, за да вземе мерки. Той изтича към Пайзър, мушна гърчещият се регресирал в гърдите и изпразни още един пълнител в него.
Този път сърцето трябваше да е надупчено. Тялото подскочи от пода, поглъщайки метала. Чудовищното лице на Пайзър се изкриви, после застина, очите му, отворени, невиждащи, устните му дръпнати назад, оголващи нечовешки големите му, остри и извити зъби.
Някой зад Ломан изпищя.
Обърна се, видя нещото Шолник да се запътва към него. Изстреля трети пълнител, после четвърти и уцели Шолник в гърдите и стомаха.
Помощникът му падна, покосен на земята, и запълзя към коридора, за да се отдалечи от Ломан.
Нейл Пениуърт се беше свил в ембрионална поза на пода до леглото. Пееше, но не за кръв и нуждата да бъде свободен. Произнасяше името на майка си непрекъснато, сякаш беше свещената дума, която щеше да го предпази от връхлитащото зло.
Сърцето на Ломан биеше така, сякаш някой биеше тимпани в друга стая на къщата. Почти беше убеден, че цялото му тяло се тресе от това пулсиране и че всеки удар на сърцето се променяше по някакъв невидим ужасяващ начин.