Приближи Шолник откъм гърба, насочи дулото на пушката в мястото, където предполагаше, че се намира сърцето на регресиралия, и дръпна спусъка. Шолник изпищя тънко, когато усети дулото, но нямаше сили да се претърколи и да сграбчи пушката на Ломан. Гърмежът прекъсна писъка му завинаги.
Стаята се заля от кръв. Смесената миризма беше толкова сладка и примамлива, че подмами Ломан към промяна повече от съблазнителните припеви на Пайзър.
Облегна се на шкафа и затвори очи в усилието си да установи контрол върху себе си. Стисна пушката с две ръце не с цел да се защити — нямаше вече патрони, — а само защото това беше съвършено техническо изобретение, оръдие, изделие на цивилизацията, нещо, което му напомняше, че е човек, че е връх на еволюцията и не бива да замени тези ценности с нисшите, животински страсти.
Ала миризмата на кръв беше така привлекателна и мамеща…
Отчаяно се опитваше да си спомни други скъпи неща от живота си, които би изгубил ако сега се предаде. Спомни си за Грейс, съпругата си, и колко много я обичаше. Но у него вече нямаше любов, както у повечето от Новата раса. Мислите за Грейс нямаше да го спасят. Успя да си припомни само дивашкото им мятане върху леглото, но това не я направи любимата Грей, за него тя беше само женска и спомена за тяхното бясно съвкупление го развълнува и приближи до регресията.
Огромното желание да регресира го караше да се чувства във водовъртеж, който го влачеше надолу. Помисли си, че подобно чувство изпитва вампирът, когато се взре в нощното небе и види пълната луна да възлиза към хоризонта. У него се разгоря бесен конфликт.
…кръв…
…свобода…
— Не. Разум, знание —
…лов…
…убийство…
— Не. Стремеж към знание, учение —
…Храна…
…бягство…
…лов…
…сношение…
— Не, не! Музика, изкуство, език.
Терзаеше се непоносимо.
Опита се да устои на властния зов на дивото чрез разума си, ала това не стана и той извика образа на Дени, сина си. Дано мисълта за него му помогне да остане човек! Опита се да призове любовта си към детето, опита се да остави тази любов да надделее, но в него се обади сам лек шепот от някогашното чувство. Способността му да обича се бе отдалечила от него така, както частиците на материята се бяха отдалечили от центъра на Съществуването след Големия взрив, създал Вселената. Любовта му към Дени беше толкова далеч, колкото една звезда от далечната точка на безкрая, с едва доловима светлина, без силата да топли. Опита се да събуди това избледняло чувство, около което да изгради представата за себе си като човешко същество, преди всичко човек и след това мъж. Не, не нещо, което тича на четири крака и драпа земята, а човек, човек.
Задъханото му дишане малко се успокои. Пулсът му беше ускорен, както при бягане, но постепенно се връщаше към нормалното. Също и главата му се проясни, макар и не напълно, тъй като мирисът на кръв все още го замайваше като силен парфюм.
Той се отблъсна от шкафа и се примъкна до Пениуърт. Мъжът все още лежеше свит на кълбо. Само следи от животински черти имаше върху лицето и ръцете му и сега много повече приличаше на човек. Припевът с името на майка му действаше почти така добре, както споменът на Ломан за любовта му към близките.
Ломан остави пушката и със скована от напрежение ръка се пресегна към Пениуърт и го хвана за ръката.
— Хайде да се махаме оттук, приятелче, да се махаме от тази миризма!
Пениуърт го разбра и с мъка се вдигна на крака. Притисна се към Ломан и се остави да бъде изведен от стаята далече от двамата мъртви регресирали. Влязоха в трапезарията.
Тук мирисът на урина преобладаваше и задушаваше мириса на кръв, който се носеше откъм спалнята. Така беше по-добре. Това въобще не беше неприятна миризма, както си мислеше преди, а прочистваща и стипчива.
Ломан сложи Пениуърт да седна на един стол, единствения оцелял в стаята.
— Оправяш ли се?
Пениуърт го погледна, поколеба се и кимна. Всички признаци на звероподобно превъплъщение бяха изчезнали от ръцете и лицето му, въпреки че плътта му беше странно подпухнала още в преходна форма. По лицето му имаше сякаш следи от кожна болест, с големи бучки от челото до брадичката. Цялото беше в подутини, чиято червенина му придаваше гневен израз. Обаче пред очите на Ломан тези болестни симптоми изчезнаха и Нейл Пениуърт възвърна човешкия си вид.