— Сигурен ли си, че си добре? — попита го Ломан.
— Да.
— Стой тук.
— Добре.
Ломан излезе и отвори входната врата. Помощникът, застанал на пост отвън, беше напрегнат от стрелбата и писъците и едва не простреля шефа си, преди да го познае.
— Дявол го взел! — рече помощникът.
— Свържи се с Шедак по компютърната връзка — каза Ломан. — Той ми трябва тук. Веднага! Трябва да го видя веднага!
55.
Сам дръпна тежките сини завеси, а Хари запали една нощна лампа. Слабата светлина не успя да прогони мрака и въпреки това заслепи Теса, чиито очи вече бяха зачервени от умора.
Сега тя за пръв път успя да разгледа стаята. Беше оскъдно мебелирана — стол, висока маса до него, телескоп, лакиран черен шкаф с авангардна форма, две еднакви нощни шкафчета, малък хладилник в ъгъла, голямо сгъваемо болнично легло без покривка, но с много възглавници и шарени чаршафи с различни фигури в червено, оранжево, виолетово, зелено, синьо и черно, като някакво платно, нарисувано от умопомрачен художник-далтонист.
Хари усети, че тя и Сам реагираха на тази гледка и заобяснява:
— Ето на, това е цяла история, но си струва да я разкажа. Моята прислужница, госпожа Хансбок, идва веднъж седмично и пазарува вместо мен. Обаче аз всеки ден изпращам Мууз за вестници. Той носи две торбички, овесени на врата му, по една от всяка страна. В тях слагам бележка и малко пари и той отива до близкия универсален магазин — единственото място, където ходи, когато не съм с него. Продавачът в малката бакалница, Джими Рамис, ме познава много добре. Джими прочита бележката и слага кутия мляко, шоколад или онова, което ми трябва, в торбичките и Мууз ги носи. Той е надеждно и добро куче-помощник, най-доброто. В службата „Приятели на човека“ ги обучават много добре. Мууз никога не гони котките, когато ми носи вестника и млякото.
Кучето надигна глава от скута на Теса, джафна и се ухили, сякаш разбра похвалата.
— Един ден то се върна и освен нещата, за които го бях изпратил, носеше тези чаршафи и калъфки за възглавници. Та аз се обаждам на Джими Рамис, питам го какво става, а Джими ми казва, че нищо не знае, казва, че никога не е виждал тези чаршафи. Универсалният магазин е собственост на бащата на Джими. Той също притежава и изкупвателен пункт за обезценени стоки до магистралата. Помислих, че тези чаршафи са били нещо, което не е могъл да възприеме. Джими ги е видял, решил е, че са глупави, но че стават, за да си направи шега с мене. Обаче по телефона ми каза: „Хари ако знаех нещо за чаршафите, щях да ти кажа, но аз не знам.“ А аз му отговарям: „Искаш да кажеш, че Мууз е отишъл сам да ги купи?“ Джими отвръща: „Е, не, сигурно ги е свил отнякъде“. И аз казвам: „А как ги е пъхнал толкова добре в торбичките?“ Джими отговори: „Не зная, Хари, но това е едно гениално куче, макар да изглежда грубиянин.“
Теса забеляза, че Хари с наслада разказва историята и се досещаше защо. Това куче беше дете, брат и приятел на Хари и той се гордееше, когато хората си мислеха, че Мууз е умен. Освен това шегата на Джими донякъде приобщи Хари към това общество и като инвалид му даде известно място в живота в този град. Самотните му дни не бяха пълни с подобни инциденти.
— Ах, ти умно, умно куче — обърна се Теса към Мууз.
— Както и да е — продължи Хари, — реших да кажа на госпожа Хансбок да оправи леглото с тях на шега, но после ми харесаха.
След като дръпна пердетата и на втория прозорец, Сам седна пак на високия стол и се обърна към Хари:
— Това са най-крещящите на цвят чаршафи, които съм виждал. Нима не ти пречат да спиш?
Хари се усмихна:
— Нищо не ми пречи. Спя като бебе. Само грижите за бъдещето държат хората будни, техните мисли за нещо, което може да им се случи. Но с мене вече се е случило най-лошото. Други лежат будни и си мислят за миналото, за нещо, което би могло да бъде по-иначе, обаче аз не мога, защото е безполезно.
Усмивката му се стопи, докато говореше.
— Е, и сега какво? Какво ще правим в бъдеще?
Теса нежно отмести главата на Мууз от скута си, изправи се, изтупа космите от джинсите си и каза:
— Е, телефоните не работят, така че Сам не може да се обади на Бюрото, а ако се опитаме да излезем извън града, рискуваме да се срещнем с полицията на Уоткинс или с „таласъмите“. Освен ако не познавате радиолюбител, който да ни предостави апарата си, за да предадем съобщение. Ако не намерим, все пак трябва да се измъкнем по някакъв начин от града.