— Забравихте за пътните блокади — рече Хари.
Тя отвърна:
— Е, представям си, че се намираме в камион, нещо голямо и страховито, пробиваме скапаната блокада, добираме се до шосето, а след това оставяме преследвачите зад гърба си. Дори да ни преследват областните полицаи, няма да ни попречи, тъй като Сам ще им нареди да се обадят в Бюрото, да се уверят, че е агент, след което ще преминат на наша страна.
— Ама кой тук всъщност е федералният агент? — повиши тон Сам.
Теса почувства, че се изчервява.
— Извинявай. Вижте, творецът на документалния филм почти винаги е режисьор на собствените си идеи, а понякога и продуцент, и разказвач. Това значи, че ако искам художествената му стойност да е висока, цялата предварителна работа да е на равнище и затова трябва да изчислявам и планирам нещата. Нямах намерение да засягам болните ти места.
Сам се ухили. Тя го харесваше, когато се смееше. Разбра, че дори в известна степен я привличаше. Той не беше красив, нито пък грозен, не и обикновен (в рамките на значението на тази дума, прието от хората). Той беше доста недодялан, но приятен. Усети някаква тъмнина в него, нещо по-дълбоко от неговата загриженост за събитията в Муунлайт Къв, навярно тъга по нещо изгубено, сигурно дълго потискан гняв, свързан с някаква несправедливост, претърпяна от него. Може би беше някакъв песимизъм, породен от непрекъснатия контакт с отрепките на обществото. Но когато се усмихваше, целият се преобразяваше.
— Наистина ли ще пробвате с камион? — попита Хари.
— Може би като последно спасение — отвърна Сам. — Но се налага да намерим достатъчно голяма машина, да я отмъкнем, а това само по себе си е трудна работа. Освен това при тези блокади е възможно да са въоръжени със специално оръжие и автоматични пушки. Не ми се ще да рискувам срещу подобни огнехвъргачки дори с мощна машина. С танк може да се влезе и в ада, но може да те спипа дяволът, така че най-добре е въобще да не се влиза там.
— И така, къде отиваме? — попита Теса.
— Да спим — каза Сам. — Има начин да се излезе от това затруднение, начин да се свържем с Бюрото. Улавям го с шестото си чувство, но опитам ли се да го задържа, ми се изплъзва, а това е, защото съм уморен. Нужни са ми няколко часа сън, за да започна да разсъждавам трезво.
Теса също беше изтощена, макар че след случилото се в „Къв Лодж“, не вярваше, че може да й се приспи. Докато стоеше в стаята си в мотела, заслушана в писъците на умиращите и в дивашките крясъци на убийците, тя си мислеше, че повече никога няма да може да заспи.
56.
Шедак пристигна в дома на Пайзър в четири без пет сутринта. Караше сивия си като пепел бус със затъмнени прозорци, а не мерцедеса си, тъй като на една конзола между седалките беше инсталиран компютърен терминал на мястото, на което производителят се е канил да инсталира подвижен хладилник. Понеже нощта изобилстваше със събития, идеята да бъде близо до източника на данни, които се виеха като паяжина и оплитаха целия Муунлайт Къв, не беше лоша. Той паркира на широкия банкет на двупосочното асфалтово шосе точно пред къщата.
Докато Шедак прекосяваше двора към предната веранда, далечен тътен се надигна над Пасифика. Със силния вятър, подгонил мъглата на изток, идваше и буря откъм запад. През последните няколко часа черни облаци се скупчваха в небесата и засенчваха ярките звезди, които проблясваха иззад мъглата. Далечни светкавици раздираха тъмнината. Нощта стана още по-мрачна. Под шлифера, подплатен с кашмир, Шедак почувства студа.
Двама помощник-шерифи седяха в черно-белите си коли в алеята. Бледите им лица надзъртаха зад прашните прозорци на колата. Помисли си, че те го гледат със страх и почит, тъй като в известен смисъл той беше техният създател.
Ломан Уоткинс го чакаше в първата стая, в която цареше пълна разруха. Нейл Пениуърт седеше върху единствения оцелял стол. Изглеждаше зле и с неохота срещна погледа на Шедак. Уоткинс крачеше напред-назад. Няколко пръски кръв обагряха униформата му, но изглеждаше здрав. Ако е бил ранен, раните му са били малки и вероятно са се затворили. Вероятно тази кръв беше на някой друг.
— Какво става тук? — попита Шедак.
Без да обърне внимание на въпроса, Уоткинс нареди на помощника си:
— Иди при колата, Нейл. Стой по-близо до другите.
— Да, сър — съгласи се Пениуърт. — Седеше свит на две, втренчен в обувките си.
— Ще се оправиш, Нейл.
— Аха.
— Не го казвам просто така. Заповядвам ти да се поправиш. Вече си доказал, че можеш.