Шедак се поколеба:
— Сега изяснявам това.
Удивен, Уоткинс пусна ръката му и каза:
— Ти… ти искаш да кажеш, че не знаеш?
— Това е страничен ефект. Вече навлязох в проблема (което беше лъжа), но имам много повече работи да върша.
Първото, което трябваше да разбере, беше феноменът с оздравителните сили на Новата раса, който без съмнение имаше нещо общо с метаморфозата им в друг вид.
— Значи вие ни подложихте на това, без да знаете какви могат да бъдат, последиците? — Ломан се задъхваше.
— Няма учен, който да предвиди всички странични ефекти. Той работи с вярата, че те няма да попречат много на крайната цел.
— Но те пречат на крайната цел — каза Уоткинс с гняв, доколкото можеше да го изрази като човек от Новата раса. — Господи, как направихте това с нас?
— Аз направих това за вас.
Уоткинс го изгледа, после отвори вратата на стаята.
— Гледайте!
Шедак влезе вътре. Килимът беше подгизнал от кръв и стените бяха изпръскани целите. Намръщи се от вонята. Намираше всички биологични миризми за необикновено отблъскващи, навярно защото му напомняха, че човешките същества са много по-неефикасни и по-нечисти от машините. След като спря до първото тяло, проснато с лице надолу близо до вратата, и го разгледа, той се извърна към другото тяло.
— Вече две? Две тела на регресирали, двама убити? Две възможности да изследвам психологията им, а ти ми ги отне.
Уоткинс не се плашеше от критика.
— Беше на живот и смърт. Нямаше как да постъпя иначе.
Беше разгневен до степен, несъответстваща на личност от Новата раса, макар че главното чувство, възбуждащо гнева му, беше страхът, а не яростта. Страхът беше възможен.
— Пайзър вече беше регресирал, когато дойдохме тук — продължи Уоткинс. — Претърсихме къщата, заварихме го в тази стая.
Докато Уоткинс описваше стълкновението, Шедак беше обзет от притеснение, което се опитваше да прикрие. Когато проговори, остави единствено гневът да изостри гласа му, а не страхът.
— Искаш да кажеш, че и двамата ти помощници, Шолник и Пениуърт, са регресирали, че дори ти си един от тях?
— Да, Шолник беше регресирал. За мен Пениуърт още не е, все още не, защото той успешно устоя на изкушението. Точно както и аз. — Уоткинс смело изтърпя погледа на Шедак, не го отмести, което още повече обезпокои Шедак.
— Онова, което се опитвам да ви обясня, е същото, което надълго ви обяснявах преди няколко часа във вашия дом. Всеки от нас е потенциален регресиращ. Това не е рядка болест сред Новата раса. Тя е във всички нас. Вие не сте създали нови, по-съвършени хора, така както Хитлер не успя да създаде по генетичен път по-висша раса. Вие не сте Бог, вие сте д-р Моро!
— Ти нямаш право да ми говориш по този начин — каза Шедак, озадачен кой беше този д-р Моро. Името му беше малко познато, но не можа да се сети. — Когато разговаряш с мен, не трябва да забравяш кой съм аз.
Уоткинс понижи глас, досети се, че Шедак има власт да унищожи Новата раса с такава лекота, с каквато се гаси свещ. Въпреки това запази грубия си тон, без всякакво уважение:
— Вие все още не сте чули най-лошата новина.
— А каква е тя?
— Не ме ли чухте? Казах ви, че Пайзър не успя да си върне човешкия вид.
— Силно се съмнявам. Новата раса има пълен контрол върху телата си, по-голям отколкото очаквах. Ако не е могъл да си възвърне човешкия вид, това вероятно се е дължало на психологически фактори. Надали въобще е искал да се върне.
За момент Ломан се загледа в него, след което поклати глава и каза:
— Ти наистина си много задръстен! Говоря ти същото. По дяволите, наистина няма значение дали нещо е станало с мрежата от микросфери вътре в него или отклонението е на психична основа. Каквото и да е било, ефектът беше същият, резултатът също. Беше затворен в дегенериралия си вид.
— Нямаш право да разговаряш с мен по този начин — повтори Шедак твърдо, сякаш повторението на повелителната форма щеше да окаже въздействие върху Ломан, както при тренировката на куче.
Въпреки физиологичното съвършенство и огромното умствено превъзходство хората от Новата раса за зла участ все пак бяха само хора, а това означаваше, че бяха по-неефективни от машините. При работа с компютър командата се задаваше само веднъж. Компютърът я приемаше и винаги я изпълняваше. Шедак се запита дали ще може да усъвършенства Новата раса толкова, че бъдещите поколения да функционират така точно и надеждно както Ай Би Ем.