Без стремена не можеше да яхне кобилата. Ниското столче на ковача стоеше в ъгъла до склада. Като успокояваше Гъдайва, Криси придърпа стола с крак към кобилата.
От другия край на конюшнята Тъкър извика:
— Ето я! В обора! — и затича към нея.
Столът не беше достатъчно висок и момиченцето не успя да възседне коня.
Чуваше бързите стъпки на Тъкър все по-близо, но не се огледа.
Той извика:
— Хванах я!
Криси сграбчи гривата на Гъдайва и се метна върху й. Това, изглежда, причини болка на кобилата, но тя не изцвили, като че ли някакъв вътрешен инстинкт й подсказа, че животът на момичето зависи от нея. Криси я възседна, сграбчи гривата й, притисна колене към хълбоците й и я шляпна по задницата.
Тъкър я настигна тъкмо когато да извика „дий“, сграбчи крака й, скъса джинсите й. Хлътналите му очи бяха потъмнели от гняв, ноздрите му — разширени, а тънките му устни бяха разтегнати в ужасяваща гримаса. Тя го ритна под брадичката и той я изпусна.
Гъдайва се втурна през отворената врата.
— Взе кобилата — изкрещя Тъкър. — Тя избяга с кобилата!
Гъдайва пое право към затревения склон, който извеждаше към морето. Но Криси не искаше да слезе на брега, защото се страхуваше от прилива. Водата заливаше тесните места на брега и можеше да се окаже невъзможно да ги премине. Не искаше да рискува и да се озове в капан.
— Ти си страхотна! — извика Криси на кобилата. — Обичам те, Гъдайва!
Момичето свърна покрай обора и видя Тъкър, който тъкмо излизаше оттам. Той явно беше слисан, че тя се връща към къщата, а не бяга към океана. Той се спусна към нея със завидна бързина, но не можеше да се мери с Гъдайва.
Когато стигнаха алеята, Криси я задърпа към мекия банкет на пътя. Тя се прилепи до гърба й, изплашена да не падне. Успя да види къщата отляво, цялата осветена, но изгубила уюта си. Това вече не беше нейният дом, а самият ад между четири стени, така че светлината в прозорците й приличаше на пъкления огън в мрачното царство на Хадес.
Внезапно видя нещо да бяга по поляната към нея. То беше ниско, но бързо, с ръста на човек, но спринтиращо на четири крака. Подскачаше и скъсяваше разстоянието между тях. Забеляза още една фигура. Въпреки че и двете същества бяха осветени, Криси едва различаваше силуетите им, но все пак доби представа за тях. Не, не, по-скоро тя предполагаше кои са те, тъй като ги беше видяла в хола тази сутрин. Знаеше какво са били — хора като нея, но не и какво са сега.
— Дий, Гъдайва, давай!
И без юзда кобилата ускори ход, като че действаше по телепатия с Криси. Отминаха къщата, препускайки по затревената поляна към черния път, който се намираше на по-малко от миля на изток.
Тя погледна зад рамото си и не видя двете движещи се с подскоци същества, въпреки че сигурно още я следваха, забулени от сенките.
Въпреки че не виждаше вече тичащите след нея фигури, тя без усилие забеляза фаровете на синята хонда на Тъкър. Той потегли от двора на къщата зад нея, зави по алеята и я погна.
Криси знаеше, че Гъдайва може да надбяга човек или животно, стига да не е по-бързо от кон, но също така знаеше, че не е по-бърза от кола. Тъкър за секунди ще ги догони. Лицето му беше запечатано ясно в съзнанието й. Около него витаеше същата атмосфера на неестествена жизненост, която Криси понякога усещаше у своите родители — изобилие от припряност и енергия, наред със загадъчен гладен поглед.
Знаеше, че той ще направи всичко, за да я спре. Дори можеше да блъсне Гъдайва с хондата. Тъкър не можеше да ги преследва с колата през поляната. Затова Криси неохотно реши да се отклонят от черния път, където се надяваше на помощ. Гъдайва реагира без колебание.
Криси виждаше гората само като черна ивица, като назъбен силует на фона на по-светлото небе. Спомни си подробностите на терена, който трябваше да пресече, но не разчиташе много на себе си, затова се молеше на Бога кобилата да се ориентира по-добре.
— Браво, моето момиче, дий, дий! — ободрително извика тя.
Бясното препускане завихряше мразовития въздух. Сърцето й отмерваше ритъма на гонитбата и усещаше, че с Гъдайва не бяха кон и ездач, а едно цяло с общо сърце, кръв и дъх.
Изправена лице в лице пред нещо по-лошо от смъртта, изживяването беше особено вълнуващо, с мрачна привлекателност, извън представите й. Беше изплашена и от това, което се случваше, и от хората, които я преследваха.
Притискаше се плътно към петнистата кобила, от време на време опасно излиташе нагоре, но се държеше здраво. С всеки удар на копитата Криси ставаше по-уверена, че ще успеят да избягат. Когато почти прекосиха поляната, Криси реши да не поеме пак към черния път, но изведнъж… Гъдайва падна.