На ъгъла до църквата спря полицейска кола пред знака «стоп». Вътре имаше двама души. Никой от тях не погледна към нея.
Тя вече беше разбрала, че и на полицаите не биваше да се доверява. Успя да се промъкне в църквата, преди да я забележат.
Щом вдъхна въздуха, ухаещ на тамян, Криси се почувства в безопасност. Пристъпи през арката към светената вода, потопи пръсти в купела, прекръсти се и се приближи до една пейка по-назад. Приклекна, прекръсти се пак и седна.
Разтревожи се, че ще измокри цялата пейка, но нищо не можеше да направи. Водата се стичаше от нея.
Имаше служба. Освен нея присъстваха още двама богомолци. Родителите й винаги ходеха на църква в неделя. Само веднъж в живота й я бяха водили на седмичната служба и тя знаеше, че малко хора ходеха всеки ден на църква. Подозираше, че присъствието на извънземните или… на демоните или каквито там бяха, беше причината за малкото богомолци. Без съмнение извънземните бяха богохулници или още по-лошо, сигурно имаха зловещи божества.
С учудване забеляза, че свещеникът, който служеше с помощта на едно момче, не беше отец Кастели. Беше младият свещеник, «кюрето», както го наричаха, когото Архиепископията беше назначила при отец Кастели през август. Казваше се отец О’Брайан. Малкото му име беше Том и в желанието си да подражава на висшестоящия, изискваше от енориашите да го наричат отец Том. Беше добър, но не колкото отец Кастели. Не можеше да го нарича отец Том. Родителите й говореха, че църквата се беше променила напоследък и беше станала по-недогматична. Те одобряваха тези промени. С душата си, склонна към традиции, на Криси й се искаше да беше живяла когато са проповядвали на латински. Веднъж в Сан Франциско, по време на ваканцията беше присъствала на тържествена меса, отслужена на латински според старите догми. Беше възхитена. Изобретенията на човешкия гений тласкаха живота напред, променяха света и това беше естествено. Но вечните неща не трябваше да се забравят. Ако в живота абсолютно всичко се променяше, къде можеше човек да се скрие за малко, да се омиротвори сред хаоса. Това беше пределно ясно за Криси и не разбираше защо по-възрастните не го проумяват. Понякога те бяха ужасно дебелоглави.
Поседя само няколко минути на службата, колкото да си каже молитвата и да помоли Светата Дева да я покровителства. Искаше да се увери, че отец Кастели не беше някъде сред богомолците, седнал на пейка като обикновен мирянин, което понякога правеше. Би могъл да бъде и в изповедалните. Стана, поклони се, прекръсти се и тръгна към изхода, където електрически крушки с формата на свещи пръскаха мека светлина. Открехна предната врата и надникна към измитата от дъжда улица.
Точно тогава по Оушън Авеню се зададе полицейска кола. Не беше същата, която видя, когато влизаше в църквата. Тази беше по-нова и в нея имаше само един полицай. Той шофираше бавно и оглеждаше улиците, сякаш търсеше някого.
Когато патрулната кола достигна ъгъла, където беше църквата, друга кола идваща откъм морето, я подмина. Не беше патрулна кола, а син шевролет. В него седяха двама мъже, караха бавно и внимателно се оглеждаха, както и полицаят. Криси почувства, че всички те участват в едно и също преследване. Очевидно имаше и цивилни помощници.
— Сигурно мене търсят — помисли си тя.
Нея търсеха, защото знаеше много. Защото вчера сутринта в коридора горе беше видяла извънземните в лицата на родителите си. Защото беше единствената пречка за завладяването на човешката раса. А може би защото те си мислеха, че ще е вкусно ястие, печено с малко марсиански картофи.
Досега, макар да се беше уверила, че се вселяват в телата на други хора, нямаше доказателства, че ги ядат, но вътрешно беше убедена, че понякога закусваха с човешко месо.
Когато патрулната кола и синият шевролет отминаха, Криси отвори вратата още малко и подаде глава в дъжда. Успокоена, изскочи навън и се затича към ъгъла на църквата. Огледа се и зави към дома на отец Кастели.
Двуетажната къща беше от тухли, с гранитна основа, с веранда, боядисана в бяло, напълно почтен дом за един свещеник. Старите дървета покрай алеята към къщата я предпазваха от дъжда, въпреки че отдавна беше подгизнала. Когато изкачи верандата и се запъти към входната врата, маратонките й джвакаха.
Поколеба се, когато сложи пръст на звънеца. Помисли си, че сигурно пак попада в клопка на извънземните. Също си каза, че щом младият отец водеше службата, възможно е отец Кастели да е уморен и да спи. Не би искала да го безпокои, ако беше така.